Всички войници бяха изстреляли куршумите си по побягналите търговци и макар да не презареждаха бавно, бяха по-мудни от мен. Това е проблемът на войниците на Короната. Разчитат твърде много на мускетите, а те са страхотни за схватки с туземки, ала не и при близък бой с кавгаджия, закален в бристолските гостилници.
С два решителни замаха убих следващия войник, преди да успее да се прицели. Последният оцелял беше първият, съумял да стреля. Чух как куршумът профучава край носа ми и реагирах като подплашен звяр, сечейки бясно ръката му, докато не изпусна мускета и не падна на колене, умолявайки ме за пощада. Смълчах го, забивайки сабята в гърлото му. Той падна ничком, гъргорейки и напоявайки пясъка с кръв. Дишах на пресекулки, плувнал в пот под робата, но знаех, че съм се справил добре. И когато Бонет ми благодари, задето съм го спасил, той не говореше на Едуард Кенуей, фермер от Бристол. Бях започнал начисто. Бях Дънкан Уолпоул.
Оказа се, че Стид Бонет не само е изгубил екипажа си, а и не умее да управлява кораб. Бях спасил кораба му от англичаните, ала в крайна сметка го завладях аз. Имахме обща цел. И двамата искахме да стигнем до Хавана. Шхуната му беше бърза, а той — бъбрив, но приятен събеседник. Затова сключихме взаимно изгодно споразумение да отплаваме заедно.
Направлявах кораба, а той ми разказваше за себе си. Разбрах, че е богат, но неуравновесен мъж, очевидно заинтригуван от по-съмнителни начини за печалба. Постоянно ме разпитваше за пиратите.
— Повечето ловуват в пролива между Куба и Испаньола — обясних му, сдържайки напушилия ме смях.
— Често казано, не се страхувам да ме нападнат пирати — обяви внезапно той. — Корабът ми е малък и не нося нищо ценно. Захарна тръстика, меласа, ром… такава ми е стоката.
Спомних си другарите си и се засмях.
— Никой пират не би се отказал от буре с ром.
Хавана беше равнинно пристанище, заобиколено от гори и високи палмови дървета с пищни зелени корони, полюшващи се леко от вятъра, сякаш махат за поздрав на шхуната ни, плаваща към дока. Белите каменни къщи с червени керемидени покриви в оживения град изглеждаха разнебитени, изсушени от слънцето и обрулени от морския бриз.
Пуснахме котва и Бонет се залови за работа — по-точно да поддържа приятелските отношения с бившите ни врагове, испанците, посредством най-старата дипломатическа тактика — продавайки им стока.
Явно познаваше града, та вместо да тръгна сам, почаках дипломатическата му мисия да приключи и се съгласих да го придружа до кръчмата. Докато вървяхме, ми хрумна, че старото ми аз — Едуард Кенуей — би очаквало с нетърпение да влезе в гостилницата и да утоли жаждата си.
Не усещах обаче желание да пия и се чудех защо, докато прекосявахме знойните хавански улици, проправяхме си път през забързаното гъмжило и срещахме подозрителните погледи на старците по праговете. Не бях направил кой знае какво — бях взел чуждо име и носех чужди дрехи, ала сякаш ми бяха предоставили втори шанс да стана… да стана мъж. Все едно Едуард Кенуей е бил репетиция, която да ме научи какви грешки допускам. Дънкан Уолпоул обаче щеше да осъществи мечтата ми.
Стигнахме кръчмата. Гостилниците от миналото на Едуард бяха тъмни сгради с ниски тавани и сенки, подскачащи по стените; посетителите им се привеждаха над халбите и говореха шепнешком. Тук обаче, под кубинското слънце, грееше открита гостилница, пълна с моряци с обветрени лица и жилави тела, закалени през месеците в открити води. Имаше и закръглени търговци — приятели на Бонет, разбира се — и местни: мъже и деца разнасяха плодове за продан, а жените се опитваха да продават себе си.
Един мръсен пиян моряк ме изгледа злобно, когато седнах, а Бонет отиде да поговори с познат. Сигурно не хареса вида ми — след враждата с Блейни бях свикнал с подобни неща — или пък беше добродетелен човек и не одобри факта, че отмъкнах бирата на заспал пияница.
— Как да ти помогна, приятелю? — попитах го над ръба на питието си.
Морякът примлясна.
— Виж ти! Уелсец в страната на дагосите*! — отбеляза завалено. — И аз съм англичанин. Чакам да ме мобилизират за следващата война.
[* Епитет, отнасящ се до италианците, испанците и португалците. — Б.ред.]