— Щастливец е крал Джордж, а? — присвих устни. — Смрадливец като теб да му размахва знамето!
— Копеле! — процеди той и с блеснали от слюнката устни се приведе към мен, лъхвайки ме на вкисната бира. — Виждал съм те! Сдушил си се с пиратите в Насау, нали?
Застинах. Погледнах към Бонет, застанал с гръб към мен. После обходих с очи кръчмата. Изглежда никой не беше чул. И аз се престорих на оглушал. Досадникът обаче се приведе още по-близо до лицето ми.
— Да, да, виждал съм те… — Гласът му прозвуча по-силно, двамата моряци на съседната маса погледнаха към нас. — Ти си, да… — изкрещя пискливо.
Изправих се, сграбчих го, изтръгнах го от стола и го сплесках до стената.
— Затваряй си човката, преди да я напълня с куршуми!
Помътнелите очи на моряка се втренчиха в мен. Не даде признак да ме е разбрал. Присви очи, съсредоточи се и отбеляза:
— Едуард? Така ти беше името, нали?
Мамка му. Най-добрият начин да накараш дрънкало в хавайска кръчма да замълчи е да прокараш нож по гърлото му, да го сриташ в слабините или да избереш моя метод — удар с глава. Челото ми срещна лицето му и следващите му думи умряха върху ложе от счупени зъби. Той се смъкна в несвяст на пода.
— Кучи син! — чух вик зад мен и се обърнах.
Озовах се срещу друг червенолик моряк. Разперих ръце. „Не искам неприятности.“ Ала не успях да възпра юмрука му. В следващия момент се опитвах да надникна зад плътната червена завеса от болка, спуснала се пред очите ми. Дойдоха още двама моряци. Завъртях се и се сниших заплашително, печелейки ценни секунди, за да се опомня. Извадих наяве Едуард Кенуей, погребан дълбоко в мен. Защото навсякъде по света — в Бристол, в Хавана, където и да било — пиянската свада си е пиянска свада. Казват, че практиката шлифова и макар да не претендирам за съвършенство, бойните умения, придобити през разгулното ми юношество, взеха връх и не след дълго тримата моряци лежаха накуп и стенеха сред изпочупени мебели, годни само за подпалки.
Точно си изтупвах праха от дрехите, когато проехтя вик:
— Войници!
В Следващия момент направих две неща — първо, хукнах из хаванските улици, за да избягам от червендалестите мъже с мускети, и второ, напомних си да внимавам да не се изгубя.
Постигнах и двете, а по-късно се върнах при Бонет в гостилницата и разбрах, че войниците не само са взели захарта му, но са отнесли и кесията на Дънкан Уолпоул, която смятах да занеса на Торес. По дяволите!
Щях да преживея загубата на захарта. Ала не и на кесията.
25.
Хавана е място, където си свободен да се шляеш, без да предизвикваш ничие внимание. Става дума за нормалните дни. В дните, когато бесят пирати обаче — на площада, където се издига бесилото — шляенето е не само очаквано, но и препоръчително. Мирният договор между Англия и Испания не бе постигнат лесно, ала по някои въпроси двете страни бяха единодушни. Първо — и двете страни например мразеха пиратите. И второ — предпочитаха да ги виждат обесени.
На ешафода пред нас стояха трима пирати със завързани ръце и се кокореха уплашено през примките пред тях. Недалеч от тях чакаше испанецът, наречен Ел Тибурон — грамаден мъж с брада и мъртви очи, който никога не говореше, защото не можеше — беше ням. Гледах ту него, ту осъдените мъже. После отвърнах безсилно поглед. Помислих си, че само благодарение на Божията милост не съм на тяхно място.
А и бездруго не бяхме дошли на площада заради тях. С Бонет бяхме опрели гърбове о избеляла от слънцето каменна стена и си придавахме вид на безделници, съзерцаващи света в очакване, на екзекуцията, а всъщност подслушвахме разговора на испанските войници, застанали до нас.
— Още ли искаш да огледаш стоката, която конфискувахме вчера? Имало сандъци с английска захар…
— Да, взели са я от барбадоския търговец.
— Дънкан — прошепна ми Бонет, — говорят за захарта ми.
Погледнах го и кимнах, благодарен за превода. Войниците продължиха да обсъждат снощното сбиване в кръчмата. Междувременно испанският офицер обяви от ешафода за какви престъпления ще бъде наказан първият мъж и заключи безизразно:
— Осъден си на смърт чрез обесване.
Даде знак на Ел Тибурон, който дръпна лоста, капаците под краката на осъдените зейнаха, телата им паднаха и на площада се понесе глух ропот. Насилих се да погледна към трите поклащащи се трупа, затаил неволно дъх, в случай че слуховете за изпразването на червата са верни. После щяха да изложат телата на осъдените на показ за назидание. По време на пътешествията си с Бонет вече бяхме ставали свидетели на такива зрелища. Управниците по света държаха да демонстрират нетърпимостта си към пиратите.