— Ел Тибурон е дясната ръка на губернатора. Охранява го лично — каза подозрително единият войник. — Защо смятате, че е в крепостта?
Преглътнах. Сърцето ми заби лудешки. Стрелнах с поглед Бонет. Информацията му куцаше.
— Друже — усмихна се той, — наистина ли смяташ, че губернатор Торес би одобрил тази среща? Ел Тибурон ще си търси нова работа, ако губернаторът разбере, че има вземане-даване с проститутки. А да ги покани в имението на губернатора… е, би било самоубийство. — Бонет се озърна наляво и надясно, а войниците наостриха слух да чуят още тайни. — Тези сведения ви поставят в деликатно положение, господа. От една страна, знаете нещо за Ел Тибурон — най-опасния мъж в Хавана — за което навярно би платил или убил… — Бонет замълча, за да им даде възможност да обмислят думите му. — Би платил или убил, за да го запази в тайна — повтори. — От вас зависи как ще се възползвате от информацията. Ясен ли съм, господа?
На мен ми прозвуча като безсмислено бръщолевене, ала явно оказа желаното въздействие върху стражите, които най-сетне отстъпиха настрани и ни пуснаха да влезем. И ние влязохме.
— Отидете в столовата — обади се единият войник, сочейки алеята, виеща се над двора, където стояхме. — Кажете им, че търсите Ел Тибурон. Ще ви упътят. И внимавайте дамите да се държат прилично, та да не разкриете истинското естество на посещението си.
Бонет му се усмихна раболепно и се поклони, като същевременно ми кимна коварно. Отдалечихме се от стражите, паднали в капана ни. Заизкачвах се по стъпалата с надеждата, че се сливам достатъчно с обстановката. Крепостта поне изглеждаше притихнала — ако не броим стражите, не се мяркаха почти никакви войници. Повечето явно бяха в столовата. Аз се насочих право към склада с плячката, където едва се сдържах да не издюдюкам възторжено, щом намерих непокътната кесията с документите и кристала. Прибрах я в джоба си и се озърнах. Триста дяволи. Помещението изглеждаше доста празно за склад. Освен кесия с няколко златни монети (които също отидоха в джоба ми) видях само сандъците със захарта на Бонет. Огледах ги. Нямаше как да ги вземем. Съжалявам, Бонет, ще го отложим за друг път.
След няколко минути се върнах при Бонет и жените. Те бяха решили да не рискуват да влизат в столовата и ме чакаха, сновейки нервно по алеята. Успокоен от появата ми, Бонет дори не се сети да попита за захарта — удоволствието щеше да почака. Избърса потта, оросила челото му, и ни поведе надолу към стълбите и двора, където приятелите ни, стражите, се спогледаха, щом ни видяха.
— Бързо се върнахте…
Бонет сви рамене.
— Разпитахме в столовата, но от Ел Тибурон нямаше и следа. Навярно е станала грешка. Сигурно е задоволил желанията си другаде.
— Е, ние ще съобщим на Ел Тибурон, че сте идвали — каза един от войниците.
— Да, но не забравяйте да сте дискретни — кимна одобрително Бонет,
Двамата стражи кимнаха, а единият дори се престори, че си заключва устата — щяха да опазят тайната ни.
По-късно с Бонет отидохме на пристанището. Корабът му се полюшваше до нас. Подадох му кесията с монетите, която отмъкнах от крепостта. Реших, че така е редно — да го възмездя за захарта. Все пак не съм толкова лош.
— Е, не изгубих кой знае колко — сви рамене той, но взе кесията.
— Дълго ли ще останеш? — попитах го.
— Няколко седмици. После се връщам към еднообразното ежедневие в Барбадос.
— Не се предавай на отегчението. Отплавай за Насау. Живей волно — посъветвах го.
Той вече бе стигнал до средата на мостика, а новият му екипаж разпъваше платната.
— В Насау, казват, гъмжало от пирати — засмя се Бонет. Царувала анархия.
— Не, не анархия. Свобода — поправих го, замислен за Насау.
Той се усмихна.
— Е, това би било истинско приключение. Но не. Не. Аз съм съпруг и баща, имам отговорности. Животът не е само развлечение и авантюри, Дънкан.
За миг бях забравил мнимата си самоличност и ме обзеха угризения на съвестта. От самото начало Бонет ми помагаше всеотдайно. Не знам какво ме прихвана. Вина, предполагам. Както и да е, казах му.
— Хей, Бонет. Истинското ми име е Едуард.
— Аха — подсмихна се той. — Дънкан е тайно име за тайната ти среща с губернатора.
— Да, с губернатора — кимнах. — Точно така. Доста дълго го оставих да чака.
27.
Запътих се право към резиденцията на губернатора — просторно имение зад високи стени и метални порти, далеч от гълчавата на Хавана.
— Казвам се Дънкан Уолпоул. От Англия съм. Идвам при губернатора. Очаква ме — обясних на стражите.
— Да, господин Уолпоул, влезте, моля — подканиха ме те.