Лесно беше.
Портата проскърца протяжно в летния зной, пристъпих вътре и бях възнаграден с първо впечатление как живее другата половина от човечеството. Навсякъде имаше палми и ниски статуи върху каменни постаменти, чуваше се бълбукане на вода. Разточителната пищност на имението контрастираше ярко на заплашителната строгост на крепостта.
Двамата стражи крачеха почтително, ала бдително зад мен. С оскъдния си испански долавях части от разговора им. Очевидно бях закъснял с няколко дни и бях „асасино“ — подчертаваха думата по странен начин.
Вървях с изопнати рамене и вирната брадичка, мислейки си, че се налага още известно време да играя ролята си. Харесваше ми да бъда Дънкан Уолпоул — да загърбя Едуард Кенуей, и дори понякога се замислях дали да не се сбогувам завинаги с него. Несъмнено исках да запазя част от Дънкан за спомен — робата му например, бойния му стил, поведението му.
Сега обаче исках най-много наградата му.
Влязохме във вътрешен двор, който ми напомни смътно крепостта. Там обаче имаше само гол плочник и сенчести алеи, а губернаторският приличаше на оазис на скулптурата, потънал в буйна зеленина и с декоративни колони, издигащи се на фона на тъмносиньото небе и знойното слънце в далечината.
В двора вече имаше двама мъже. И двамата добре облечени — явно от висшето общество. „По-трудно ще ми е да ги заблудя“, помислих си. До тях стоеше поставка за оръжия. Единият се прицелваше с пистолета си в мишена. Другият почистваше своето оръжие.
Чуха ни да влизаме и стрелецът погледна към нас, раздразнен, че го разсейваме. После тръсна рамене, съсредоточи се отново, присви очи и стреля.
Изстрелът отекна в двора. Изплашените птици го аплодираха. Струйка дим се издигна от самия център на мишената, поклащаща се леко върху триножника. Стрелецът погледна приятеля си със суха усмивка и получи в замяна повдигане на веждите — речникът на богатите. После насочиха вниманието си към мен.
„Не забравяй, че си Дънкан Уолпоул“, казах си, стремейки се да срещна спокойно изпитателните им погледи. „Дънкан Уолпоул. Опасен мъж. Равен с тях. Пристигнал по покана на губернатора.“
— Добра среща, сър — усмихна се широко мъжът, който си почистваше пистолета. Имаше дълга прошарена коса, прибрана на тила, и лице, прекарало много часове под знойното слънце. — Вие сте Дънкан Уолпоул, нали?
Спомних си как говореше Уолпоул — изискано, като добре образован мъж.
— Да, аз съм Дънкан Уолпоул — отвърнах и интонацията ми прозвуча фалшиво дори на мен.
Зачаках събеседникът ми да насочи вече заредения пистолет към мен и да заповяда на стражите да ме арестуват. Той обаче отбеляза:
— Знаех си. Удс Роджърс, приятно ми е. — Прекоси двора и ми протегна длан, твърда като дъбова дъска.
Удс Роджърс. Бях чувал за него и пиратът в мен пребледня, защото Роджърс бе страшилище за моите побратими! Бивш капер, дал дума да заличи пиратите от лицето на земята и организиращ безмилостни набези срещу тях. Несъмнено би поискал да види обесен пирата Едуард Кенуей.
„Но ти си Дънкан Уолпоул“, напомних си отново, погледнах го в очите и поех крепко ръката му. Не бях пират. О, не. Наредих си да пропъдя тази мисъл. С Роджърс бяхме равни, идвах по покана на губернатора.
Вътрешният ми глас, макар и успокоителен, замлъкна стреснато, защото осъзнах колко любопитно ме наблюдава Роджърс с въпросителна полуусмивка, сякаш му е хрумнало нещо и се чуди дали да го сподели.
— Съпругата ми явно няма набито око — каза най-сетне той, позволил на любопитството да надделее.
— Моля?
— Съпругата ми. Преди няколко години сте се запознали на бала с маски, организиран от семейство Пърси.
— А… Да, да.
— Каза ми, че сте „дяволски красив“. Очевидно е излъгала, за да предизвика ревността ми.
Засмях се, сякаш оценявам искрено шегата. Да се обидя ли, че не ме смята за дяволски красив? Или да се радвам, че ще сменим темата. Погледнах пистолета и избрах второто. Представих се на втория мъж — смугъл французин с непроницаемо изражение на име Жулиен Дюкас, който ме обяви за „почетен гост“ и спомена някакъв „Орден“, в който ще се включа. Пак ме нарекоха асасин.
Отново подчертаха думата по странен, неразгадаем начин. Асасино. Асасин.
Французинът се усъмни гласно доколко искрен е духовният ми прелом и желанието ми да премина в „Ордена“. Спомних си писмото до Уолпоул: „Оценяваме подкрепата ви за тайната ни и благородна кауза“. За каква тайна и за каква благородна кауза ставаше дума?
— Няма да ви разочаровам — отвърнах колебливо.