Честно казано, нямах ни най-малка представа за какво говори. Исках да предам кесията с едната ръка и да взема торбата със злато с другата. И толкова. Понеже засега нямаше такива изгледи, се помолих наум някой да наруши мълчанието, защото измамата ми всеки момент щеше да излезе наяве. С облекчение видях как по лицето на Удс се разлива широка усмивка — усмихваше се сигурно по същия начин при вида на пиратските глави в примката на бесилото — потупа ме по гърба и настоя да взема участие в стрелбата.
Съгласих се охотно, готов на всичко, което да отклони вниманието им от мен, и същевременно попитах:
— Как е съпругата ви, капитан Роджърс? Тук ли е? В Хавана?
Затаил дъх, зачаках напрегнато отговора: „Да! Ето я там! Скъпа, помниш ли Дънкан Уолпоул?“.
— О, не — каза обаче той. — Разделени сме от две години.
— Съжалявам — сведох поглед, доволен от добрата новина.
— Надявам се да е добре — продължи той с едва доловим копнеж в гласа, който ми напомни за миг собствената ми изгубена любов. — Но не съм сигурен. От четиринайсет месеца преследвам пирати в Мадагаскар.
Чувал бях.
— Имате предвид Либерталия, пиратския град?
Според легендата капитан Уилям Кид спрял там през 1697 година и си тръгнал само с половината екипаж. Останалите избрали изкушението на пиратската утопия, където девизът бил: „В името на Бог и свободата“. Акцентът, разбира се, бил върху свободата. Щадели живота на пленниците, убивали възможно най-малко, поделяли си трофеите по равно, независимо от ранга. Звучеше прекалено добре, за да е истина. Мнозина смятаха Либерталия за митично място, ала други ме уверяваха, че съществува.
— В Мадагаскар се натъкнах по-скоро на останките от тъжна оргия — засмя се Роджърс. — Свърталище на престъпници. Дори бездомните кучета изглеждаха засрамени от състоянието на така наречения град. Колкото до трийсетимата му обитатели, не мога да твърдя, че носеха дрипи, защото всъщност бяха голи. Живееха като туземци.
Представих си Насау, където разгулът не беше на почит — поне не преди залез-слънце.
— И как се справихте с тях? — поинтересувах се невинно.
— Много лесно. Повечето пирати са по-невежи от маймуни. Просто им предложих избор. Да ги помилват и да се върнат в Англия бедни, ала свободни, или да увиснат на бесилото. Отне известно време да потушим съпротивата на най-закоравелите престъпници, но успяхме. В бъдеще се надявам да използвам същата тактика и на Карибите.
— Насау сигурно ще е следващата ви мишена.
— Много сте прозорлив, господин Дънкан. Всъщност още щом се върна в Англия, ще се кандидатирам за емисар на крал Джордж на Бахамите. Ще заема губернаторския пост, разбира се.
Ясно. Насау наистина бе следващата стъпка. Заплаха грозеше мястото, което смятах за свой духовен дом — под формата на корабно оръдие, на стрелба от мускети или само на перо и мастило, ала все пак заплаха.
Успях да се представя добре при стрелбата. Самодоволството насочи мислите ми отново към наградата. Вземех ли парите, щях да се върна в Насау и да предупредя Едуард Тач и Бенджамин, че Удс Роджърс е хвърлил око на Бахамите и на малката ни пиратска република. И че скоро ще дойде да вземе своето.
После отвориха кутия и Роджърс възкликна:
— Браво! Добър стрелец си, Дънкан. Добър колкото с тайното острие, предполагам.
„Тайно острие — помислих си объркано. — Какво тайно острие?“
— Къде ти е острието, Дънкан? — полюбопитства Дюкас, втренчен в няколко скрити кинжала, подредени в кутията — остриета като онова, което неохотно захвърлих на брега на нос Буена Виста. — Не съм виждал по-зле снаряжен асасин.
Пак асасин. Асасин.
— О, повреди се, за съжаление. Непоправимо — отговорих.
Дюкас посочи оръжията в кутията.
— Избери си тогава — предложи лукаво.
И дали френският акцент ме подвеждаше, или наистина предложението прозвуча по-скоро като заплаха? Запитах се откъде ли са взели остриетата? От други асасини, разбира се, като Уолпоул, който смяташе да предаде побратимите си. Ала в какъв Орден възнамеряваше да се включи?
— Това са трофеи — обясни Жулиен.
„Оръжия на мъртви мъже“, уточних мислено. Бръкнах в кутията и извадих едно. Острието проблесна и ремъците му се обвиха около китката ми. Едва тогава ми хрумна — искаха да го използвам. Да ме видят в действие. Да ме подложат на изпитание или да се позабавляват — все едно. Налагаше се да покажа умения с оръжие, с каквото никога не се бях сражавал. Отначало се поздравих, че съм изхвърлил кървавото острие на Дънкан (щеше да ме издаде!), ала сега се проклех, че не съм го запазил (за да се упражнявам и да свикна с него). Изопнах рамене под робата на Дънкан Уолпоул. Досега бях самозванец. Сега трябваше да се преобразя наистина. Да стана Дънкан Уолпоул. Те ме наблюдаваха как закопчавам острието. Нескопосаната ми шега как съм изгубил форма предизвика учтив, но безрадостен смях. Най-сетне опасах ремъка около китката си и оставих ръкава ми да се спусне над дланта. Присвих пръсти да наместя кинжала, ослушвайки се за издайническото щракване на оръжието. В деня, когато се изправихме един срещу друг, острието на Уолпоул беше мокро. Кой знае — нищо чудно наистина да е било повредено. Това обаче — смазано и излъскано до блясък — явно щеше да е по-сговорчиво. Помолих се да бъде. Въображението ми нарисува израженията им, ако не успеех да го извадя. „Сигурен ли си, че си този, за когото се представяш? Стража!“