Инстинктивно се озърнах, търсейки най-близкия път за бягство. Прииска ми се да бях оставил проклетата кесия с документи там, където я бях намерил. Прииска ми се изобщо да не бях имал вземане-даване с Уолпоул. Какво му имаше на живота на Едуард Кенуей? Бях беден, ала поне бях жив. Сега можех да съм в Насау, да обмислям набези с Едуард Тач и да си плакна очите с Ан Бони в „Олд Ейвъри“.
Едуард ме предупреди да не заминавам с капитан Брама. Обясни ми, че Брама е негодник. Защо не го послушах, по дяволите?
Гласът на Жулиен Дюкас ме изтръгна от размишленията.
— Дънкан — произнесе го „Данкон“, — ще ни демонстрираш ли техниката си?
Подлагаха ме на изпитание. С всеки въпрос, с всяко предизвикателство ме подтикваха да се доказвам. Засега издържах теста. Не блестящо, ала с що-годе прилични резултати.
Сега обаче излязохме от двора и се озовахме в нещо като наскоро построена тренировъчна площадка. Високи палми се редяха от двете страни на затревена поляна. В единия й край бяха поставени мишени, а зад тях сияеше изкуствено езерце като озарен от слънцето син поднос. Зад чепатите стволове на палмите се раздвижиха сенки — още стражи — в случай, че се опитам да побягна.
— Направихме тренировъчната площадка във ваша чест — обясни Роджърс.
Преглътнах. Домакините ми застанаха очаквателно в единия край на поляната. Роджърс държеше пистолета — уж нехайно, но пръстът му не слизаше от спусъка — а дясната ръка на Жулиен стискаше дръжката на сабята, препасана в колана му. Фигурите зад дърветата застанаха неподвижно, бдително. Дори чуруликането на птиците и жуженето на насекомите сякаш секна.
— Жалко ще е да си тръгнем, без да ви видим какво умеете. — Удс Роджърс се усмихваше, ала очите му студенееха.
По ирония на съдбата не знаех как да използвам единственото оръжие, с което разполагах. „Няма значение. Ще ги надвия и без него“, рекох си. За стария бристолски кавгаджия те бяха просто двама нехранимайковци пред кръчмата. Представих си как се биеше Уолпоул — как сетивата му попиваха всяка промяна в обстановката и как би съумял да обезвреди тези двамата, а после да нападне стражите, преди да са вдигнали мускетите си. Да, и аз щях да се справя, да ги изненадам неподготвени. Помислих си, че сега е моментът. Сега! Напрегнах тяло и отметнах ръка да нанеса първия удар.
Острието изскочи от канията.
28.
— Браво, Дънкан! — похвали ме Роджърс и заръкопляска, а погледът ми обходи него, Дюкас и моята сянка върху тревата.
Силуетът ми изглеждаше страховито с извадения кинжал. А и вече знаех как да го използвам — напрягайки мускулите и под, и над лакътя.
— Впечатлен съм — призна и Дюкас.
Пристъпи напред, улови ръката ми и с опакото на дланта си много внимателно прибра острието на канията му.
— Направи го пак!
Без да отлепям очи от него, отстъпих назад и застанах в същата поза. Този път не разчитах на късмета и макар още да не бях усъвършенствал техниката, бях уверен, че ще успея. Не ме питайте защо бях толкова сигурен. Просто знаех. И разбира се, кинжалът щракна, изскочи навън и просия зловещо в лъчите на следобедното слънце.
— Малко е шумно — усмихнах се самодоволно. — В идеалния случай не се чува нита звук. Иначе го бива.
Последваха нови предизвикателства, но вече ги изпълнявах за собствено удоволствие, а не за да ги убедя. Най-сетне изпитанията приключиха и стражите се отдалечиха. Дори Дюкас, който носеше мнителността си като любим стар смокинг, се поуспокои. Когато напуснахме импровизираната тренировъчна площадка, разговаряше с мен като с отдавнашен приятел.
— Асасините са те обучили добре, Дънкан — отбеляза той.
Асасините, помислих си. Така значи наричаха организацията, в която Уолпоул е членувал, но е смятал да предаде. Но защо да ги предава и в замяна на какво — това бе въпросът.