Морето сияеше яркосиньо и корабите, закотвени в залива, сякаш се носеха върху сребриста пелена. За миг онемях пред красотата на водите и си спомних съкровищата, скрити в тях. Спомних си и Бристол — как стоях на пристанището и се взирах в океана, закопнял за богатства и приключения. Намерих приключения. Богатства? Е, докато бях на Провиденция „Гарванът“ не бе бездействал. Моряците ми бяха добавили нови трофеи в сандъците ми. Не бях богат, но не бях и беден. Най-сетне можех да се нарека състоятелен човек.
Но успеех ли да намеря Обсерваторията…
(Алчността, читателю, е погубила мнозина.)
Завързани на кея се поклащаха рибарски лодки и едномачтови кораби, но аз не се интересувах от тях. Спрях и се взрях през далекогледа, търсейки на хоризонта кораб, пренасящ роби — „Принцеса“. За миг спрях да се насладя на „Гарвана“, после продължих нататък. Подминаваха ме забързани граждани, търговци и войници. Испанци в сини туники и тривърхи шапки, преметнали мускети през рамо. Двама се шляеха с отегчен вид и разговаряха.
— Каква е тази суетня? Днес всички търчат, сякаш са им напъхали фитили в задниците.
— Под пара сме заради някакъв испанец. Тореадор или Торес. Или нещо подобно.
Тук бяха значи. Той и Роджърс. Бяха ли разбрали и те, че Мъдреца е на „Принцеса“?
Следващите думи на войника привлякоха вниманието ми.
— Знаеш ли какво чух? Губернатор Роджърс и капитан Хорниголд се включили в тайно общество. В Ордена членували французи, испанци и дори турци.
Тамплиери, помислих си и в същия момент забелязах Адевале да ми маха. Придружаваше го потен, нервен моряк. Работел, както се оказа, в Кралската африканска компания. Камата, притисната дискретно в ребрата му, го убеди да си развърже езика.
— Обясни му какво ми каза — подкани го Адевале.
Той ме погледна уплашено — като всеки на негово място, предполагам.
— Не съм виждал „Принцеса“ от осем седмици — каза. — Сигурно скоро ще доплава.
Пуснахме го и аз обмислих информацията. „Принцеса“ не беше тук… все още. Реших да останем. Да пусна моряците на брега, предупреждавайки ги да се държат прилично и да не привличат внимание.
Адевале ме дръпна настрани.
— Омръзна ми да преследвам фантазиите ти, Едуард. И на екипажа му писна.
Точно това ми трябваше. Брожение сред проклетия екипаж.
— Търпение, човече, близо сме — опитах се да го успокоя.
Междувременно ме осени идея. Да намеря Роджърс и Бенджамин.
Пообиколих пристана и ги открих. Тръгнах след тях, припомняйки си наученото от Мери. Стоях на разстояние и подслушвах разговора им с помощта на интуицията.
— Предупреди ли мъжете? — попита Удс Роджърс. — Нямаме време.
— Да — отговори Хорниголд. — Двама войници ще ни чакат на кръстопътя.
— Много добре.
А, телохранители. Къде ли се криеха?
Озърнах се. Не исках да ме изненадат. Хорниголд заговори отново:
— Ако не възразявате, сър, любопитен съм защо са ни необходими кръвните проби?
— Торес твърди, че са нужни, за да функционира Обсерваторията.
— Как така, сър?
— Поискаме ли да шпионираме… крал Джордж, да речем, ще ни трябва капка от кралската кръв. С други думи, малко количество кръв ни дава достъп до всекидневието на всеки.
Врели-некипели. Не им обърнах особено внимание, за което щях да съжалявам по-късно.
— И мен ли ще шпионира Торес? — поинтересува се Бенджамин. — Защото ми поиска кръв?
— И аз му дадох, капитан Хорниголд. Както и всички тамплиери. Предпазни мерки. Но не бой се, Торес изпрати нашите проби с кораб в Рио де Жанейро. Ще ги съхраняват в тайник. Няма да сме първите, наблюдавани от Обсерваторията, уверявам те.
— Да, сър. Плащам нищожна цена, предполагам, за всичко, което получих от тамплиерите.
— Именно.
Тогава забелязах телохранителите — ще ги нарека Главорез номер едно и Главорез номер две.
— Имаш ли нужда от помощ? — осведомиха се.
А, рекох си, за тези двамата, значи, става дума.
49.
Главорез номер едно бе левичар, но искаше да ме преметне, че действа с дясната ръка. Главорез номер две не беше кой знае какъв боец. Прекалено беше отпуснат. Смяташе ме за лесна плячка.