Отличен план.
Когато обаче Дейвис и хората му тръгнали да посрещнат губернатора, им устроили засада в лагер по пътя.
Там се озовах аз.
Прокраднах се в опустошения лагер, където огънят догаряше в червена жарава, а върху въглените лежеше мъж и се изпичаше бавно. Наоколо се валяха и други мъртъвци — и войници, и пирати.
— Капитан Кенуей? — повика ме някой.
Обърнах се и го видях — Мъдреца. Би трябвало да се зарадвам, да си отдъхна в края на дългото пътуване. Само дето той бе насочил пистолет към мен.
Настойчиво подканен от дулото му, вдигнах ръце във въздуха.
— Пак се срещаме при злокобни обстоятелства, Робърте. Трябва да променим традицията.
Той се усмихна мрачно. Таи ли омраза към мен, запитах се. Все пак нямаше представа какви са намеренията ми. Налудничавият ми вътрешен глас се обади, че няма да се изненада, ако Мъдреца умее да чете мисли.
— Спри да ме преследваш и желанието ти ще се сбъдне — каза Мъдреца.
— Пистолетът е ненужен. Винаги спазвам дадената дума.
Джунглата около нас бе притихнала. Бартолъмю Робъртс явно размишляваше. Странно, рекох си. И двамата не знаехме какво всъщност иска другият. Аз знаех какво искам от него, разбира се. Ала той? Какво искаше той? Усетих, че каквото и да е, сигурно е по-мрачно и по-загадъчно, отколкото съм способен да си представя. Знаех само, че смъртта върви по петите на Барт Робърте, а аз не съм готов да умра. Още не.
Той проговори:
— Днес португалците ни устроиха засада и убиха нашия капитан Хауел. Вироглав глупак! Предупредих го да не слиза на брега.
Бартолъмю Робъртс застана до тялото на загиналия капитан. Очевидно реши, че не го заплашвам, защото прибра пистолета.
— Мисля, че тамплиерите са организирали нападението — обадих се аз. — Така те бяха пленили и в Хавана.
Той кимна замислено.
— Явно няма начин да отклоня вниманието на тамплиерите. Време е за ответен удар, предполагам.
Това е друго нещо, рекох си.
Докато разговаряхме, той смъкна моряшките си дрипи и облече първо бричовете на мъртвия капитан, а после и ризата му. Забеляза обаче, че е оплескана с кръв, свали я и пак надяна своята. После нахлузи капитанския мундир. Развърза дългата си тъмна коса и тръсна глава. Нахлупи си тривърхата шапка на капитана и перото й се залюля, когато се обърна към мен. Пред мен стоеше неузнаваем Бартолъмю Робърте. Времето на кораба бе загладило изпосталелите му скули. Тъмните му къдрици блестяха под слънцето. Изглеждаше преобразен в червения мундир, бричовете, белите чорапи и шапката в тон — пират от главата до петите. Пиратски капитан.
— А сега да вървим — рече той, — преди да пристигнат португалските подкрепления. Ще се върнем на „Роувър“. Ще държа реч и искам да ме чуеш.
Помислих си, че знам накъде бие. Учудих се — той беше най-обикновен моряк все пак! — и същевременно не се учудих, защото това беше Робърте. Мъдреца. И фокусите му никога не свършваха. (Внимавай, Кенуей, с опасен човек си имаш работа!) И разбира се, когато се качихме на палубата на „Роувър“, където разтревожените моряци очакваха вести за експедицията, той скочи върху обърнат сандък да привлече вниманието им. Втренчиха се ококорени в него — новакът на кораба, надянал лъскавите капитански одежди.
— Честната служба носи ниски надници и тежък труд. Като галеници на съдбата обаче ние се наслаждаваме на изобилие и доволство, на спокойствие, свобода и сила… Кой благоразумен мъж би избрал предишния живот, след като единственият риск, пред който пиратът се изправя, са навъсените лица на слабите и малодушните. От шест седмици съм с вас и през това време прегърнах светогледа ви тъй пламенно, че ще се стреснете как отразявам като огледало страстите ви. Но… ако виждате в мен капитан… е, ще ви стана капитан!
Не му липсваше красноречие, признавам. С няколко кратки изречения убеди моряците, че е един от тях, и същевременно — че е способен да ги води. Когато срещата приключи, аз приближих до него, решил, че е настъпил моментът за моята игра.
— Търся Обсерваторията — казах му. — Твърдят, че само ти си в състояние да я намериш.
— Прави са.
Той ме огледа от главата до петите, сякаш да потвърди впечатлението си.
— Нетърпението ти не ми допада, но виждам у теб неразкрита дарба. — Протегна ми ръка. — Аз съм Бартолъмю Робърте.
— Едуард.
— Сега обаче няма да споделям тайни с теб. Втренчих се в него. Не вярвах на ушите си. Щеше да ме накара да чакам.
51.
Септември 1719 година