Проклет да е. Говоря за Робърте.
Накара ме да чакам два месеца. Цели два месеца! Предложи ми да се срещнем западно от островите Люърд, на изток от Пуерто Рико. Разчитайки само на думата му, отплавах с „Гарвана“ обратно към Сан Инагуа. Там дадох почивка на екипажа. От време на време организирахме набези, сандъците ми с трофеи се пълнеха и май по онова време отрязах носа на готвача.
Когато не нападахме кораби и не режех носове, мислех за дома. Пишех писма на Каролин, уверявах я, че скоро ще се върна богат, и се тревожех за Обсерваторията, защото знаех, че тя е единствената ми надежда да натрупам състояние. А тази надежда се крепеше единствено върху обещанието на Бартолъмю Робърте.
И после какво? За обсебеното ми съзнание Обсерваторията бе потенциална съкровищница. Дори да я открия обаче — и Робърте да удържи думата си — тя си оставаше потенциално съкровище. Помните ли колко недоверчив беше Едуард Тач към идеята ми? Твърдеше, че предпочита златни дублони. Навярно имаше право. Дори да откриех тази удивителна машина, как, по дяволите, щях да я превърна в лелеяното богатство? Все пак ако от нея можеше да се забогатее, защо Робърте не се беше възползвал?
Защото преследва друга цел.
Мислех и за родителите си. Спомнях си опожарената ферма и пак ме обземаше жажда за мъст. Заричах се да нанеса гибелен удар върху тамплиерите, тайното общество, използващо влиянието и могъществото си да изтрива от лицето на земята всеки, нарочен за враг. Все още нямах представа кой е организирал палежа. И защо. Дали защото се ожених за Каролин и унизих Матю Хаг? Или някой конкурент се бе обърнал срещу татко? Вероятно и двете. Някой бе решил да даде урок на семейство Кенуей — дръзките преселници от Уелс.
Зарекох се да разбера със сигурност. Да се върна в Бристол и да отмъстя.
Обмислях и разплатата. Докато настъпи септември, събрах екипажа и подготвихме „Гарвана“ — намазахме със смола кила, закърпихме платната, поправихме мачтите, складирахме провизии и муниции и потеглихме към мястото, където с Бартолъмю Робърте си бяхме определили среща.
Както казах, не знаех какво иска той. Имаше си свои планове, които не смяташе да споделя с мен. Харесваше му да ме държи в напрежение и да тъна в догадки. На раздяла ми спомена, че го чака работа. По-късно разбрах естеството на „работата“ — да се върне с екипажа си в Принсипе и да отмъсти за смъртта на капитан Хоуел Дейвис. Нападнали през нощта, избили, когото успели, и си тръгнали не само с всички съкровища, които смогнали да отнесат, но и с началото на страховитата репутация на Черния Барт — неуловим, храбър и безпощаден пират, любител на дръзките удари. Като този, който се канехме да осъществим например. Робърте настоя „Гарванът“ да плава с него край бразилския бряг до залива Тодос ос Сантос.
Не след дълго разбрахме причината, флотилия от четирийсет и два португалски търговски кораба. Без военен ескорт. Робърте веднага залови един от изостаналите кораби — „да поговори“ с капитана. Не участвах в разпита. Разбрах обаче, че насиненият капитан му казал как на флагмана имало сандък с „кристални стъкленици, пълни с кръв“.
— Сещаш ли се? — попита ме Бартолъмю.
Кристали с кръв. Бих ли могъл да забравя?
Закотвихме „Гарвана“ и аз поведох Адевале и малобройния си екипаж към португалския кораб, откраднат от Робърте. Отначало следвахме флотилията от разстояние, но после тя се раздели и ние съзряхме своя шанс. Флагманът пробваше оръдията си. Наблюдавахме учението от известно разстояние.
— Умееш ли да се прокрадваш тихомълком, Едуард? — погледна ме Бартолъмю.
— Да — кимнах.
Той се втренчи в португалския галеон, закотвен недалеч от сушата. Повечето моряци бяха на оръдейната палуба и стреляха към острова. Нямаше по-подходящ момент да се промъкна на борда. Барт Робърте ми даде знак и аз скочих в морето и заплувах към галеона, решен да изпълня гибелната си мисия. Изкатерих се по въжената стълба, провесена над планшира, и пропълзях към първия постови. Прокарах светкавично скритото острие по гърлото му, подхванах тялото му да не се строполи шумно върху дъските и затиснах с длан устата му, докато умираше.
През цялото време следях другите стражи и съгледвача на върха на мачтата. Обезвредих втория лостови по същия начин и се закатерих по въжетата към наблюдателницата. Далекогледът на съгледвача обхождаше хоризонта — насочи се към кораба на Робърте, подмина го и пак се върна. Огледа внимателно кораба и аз се почудих дали не се е усъмнил. Вероятно. Сигурно се чудеше защо мъжете по палубата не приличат на португалски търговци. После очевидно взе решение. Свали далекогледа и гърдите му се издуха, сякаш се кани да извика. В същия момент се нахвърлих върху него, сграбчих го за ръката и забих острието под мишницата му. Стиснах го за гърлото да заглуша виковете му. Изпод ръката му бликна кръв, той си пое сетен дъх и се отпусна безжизнено в наблюдателницата.