Намирахме се дълбоко в недрата на земята. От архива минахме в друга зала — явно главната в Обсерваторията. Пак застинахме занемели за миг, вдигнали глави да огледаме купола на обширния сводест таван.
В единия край на залата имаше нещо като яма — само лекият плисък далеч долу издаваше, че е пълна с вода. В средата на помещението се издигаше подиум със сложни схеми, издълбани върху камъка. Робърте ми даде знак да оставя сандъка. Надигна се глух шум. Тихо жужене, любопитно отначало, но бързо набиращо сила.
— Какво става?
Завладя ме измамно усещане, че съм принуден да крещя, за да ме чуе.
— О, да, предпазна мярка — кимна Робърте. — Един момент!
Стените около нас засияха с пулсираща бяла светлина — и красива, и страховита. Мъдреца застана пред подиума в средата на залата и положи длан върху рисунката в центъра му. Шумът стихна тутакси. Стените обаче продължиха да сияят.
— Какво представлява това място? — попитах.
— Представи си го като голям далекоглед. Приспособление, способно да вижда на огромни разстояния.
Сияние. Кръв. Далекоглед. Главата ми се замая. Стоях и наблюдавах със зяпнала уста как Робърте бръква сръчно в сандъка, сякаш го е правил десетки пъти, изважда стъкленица и я вдига към светлината както в деня, когато откраднахме кристалите.
Очевидно остана доволен, приведе се над подиума и сложи кристала върху него. После се случи нещо — нещо, което и до ден-днешен не мога да повярвам, че е истина — сиянието се надипли като мъгла по стените и се сля не в гъста сива пелена, а в смътни образи и картини, сякаш гледам през прозореца към…
56.
Басмения Джак Ракам, мътните го взели!
Не, не гледах към него. Не. По-скоро се бях въплътил в него. Виждах през неговите очи. Всъщност го познах единствено по индианската тъкан на ръкава на връхната му дреха.
Изкачваше стълбите към „Олд Ейвъри“, Сърцето ми подскочи при вида на старото място, още по-запуснато и порутено отпреди.
Което значеше, че картината не е от миналото. Не беше спомен, преживян от мен, защото никога не бях виждал „Олд Ейвъри“ в толкова окаяно състояние.
И все пак… все пак го виждах.
— Това е проклета магия! — заекнах.
— Не. Това е Басмения Джак, някъде по света в този момент.
— Насау — казах колкото на него, толкова и на себе си. — Сега ли се случва? През неговите очи ли гледаме?
— Да — отвърна Робърте.
Не може да се каже, че насочих вниманието си отново към картината. Тя си беше пред мен. Сякаш съм част от нея, вътре в нея. Донякъде бях, разбира се, понеже щом Басмения Джак извърна глава, картината се премести. Джак погледна към маса, където Ан Бони седеше до Джеймс Кид.
Очите му се задържаха дълго върху Ан. Върху определени части от Ан. Мръсно копеле. После обаче, божичко, тя вдигна глава, обърна се към Джак и му отвърна с похотлив поглед. Помните ли палавия й нрав? Разказах ви за него. Е, изкусителката явно си падаше по Басмения Джак. Мътните го взели! Любовници ли бяха? Въпреки всичко — въпреки чудесата на Обсерваторията — едва сдържах напушилия ме кикот при мисълта как слагат рога на предателя Джеймс Бони. Не с кого да е, а с Басмения Джак. Е, кучият син ни изостави на произвола на съдбата, но пък ни даде оръжия, муниции и храна, а и Ан топлеше постелята му, нямаше как да не му го призная.
Басмения Джак се заслуша в разговора на Ан и Джеймс.
— Не знам, Джим — каза Ан. — Нямам ни най-малка представа как да управлявам кораб. Не е женска работа.
Какво се мътеше, по дяволите?
— Ба! Виждал съм десетки жени да събират платна и да въртят шпил.
— А ще ме научиш ли да се бия? Със сабя и с пистолет?
— Да, и не само това. Но трябва да поискаш. И да се трудиш. За успехите е нужна воля.
Басмения Джак потвърди съмненията ми. Безплътният му глас отекна в стените на Обсерваторията.
— Навърташ се около момичето ми, а? Долу ръцете, дребосък, или ще те смажа!
— Не ме наричай „дребосък“, Ракам, да не ти посиня задника!
Джеймс бръкна под ризата си и Басмения Джак изрева:
— Виж го ти… дребосъка!
Робърте свали кристала от подиума и картината изчезна. Прехапах устни и се замислих за „Гарвана“. На Адевале не му допадаше начинанието ми. Сърбяха го ръцете да вдигне платна. Ала не можеше да тръгне без мен.
Или можеше?
Сиянието в стаята се преобрази отново и аз забравих всички тревоги за намеренията на Адевале.
— Да опитаме с друг. Губернатор Удс Роджърс — каза Робърте и сложи нов кристал върху подиума.