— С удоволствие, сър.
Няколко крачки ме деляха от тях. Очите на Албърт се стрелкаха ту ужасено към Уилсън, ту умолително към мен. Стиснах зъби. Малкото копеле провали замисъла ми, а сега ме моли за помощ. Да върви по дяволите, мина ми през ума.
Уилсън обаче, стиснал го за врата с една ръка, го удари с юмрук по корема с другата и това промени решението ми. Същото чувство за справедливост, обзело ме в кръчмата, пламна отново и аз се втурнах да защитя Албърт.
— Хей! — изкрещях и Уилсън се извърна към мен.
Отблизо изглеждаше още по-едър и грозен, ала аз го бях видял да удря дете и кръвта ми кипеше. Не е особено джентълменски начин да се биеш, ала знаех от опит — и от двете страни на мелето — че няма по-бърза и сигурна тактика да повалиш противника. Пуснах в действие коляното си. Забих го в слабините му, имам предвид. Светкавично и силно. Огромният ръмжащ насилник, готов да посрещне нападението ми, се сгърчи одве, застена и се строполи на земята.
Без да обръщам внимание на ядните крясъци на Матю Хаг, сграбчих Албърт и му наредих:
— Извини се на дамата!
— Съжалявам, госпожице — подчини се Албърт.
— Офейквай! — заповядах му и посочих към пристана.
Без да чака втора покана, той изчезна яко дим, предизвиквайки нова порция възмущение от страна на Матю Хаг. Аз пък благодарих Богу, че Албърт е вън от играта и няма как да ме издаде.
Спасих Албърт от побоя, ала триумфът ми бе мимолетен и безспорно нямах време да му се насладя. Уилсън вече се бе изправил на крака и макар слабините му сигурно да туптяха болезнено, в момента изпитваше само и единствено гняв. Беше и бърз — преди да успея да реагирам, ме сграбчи и ме стисна здраво. Пробвах да се отдръпна, да го ударя с рамо и да забия юмрук в слънчевия му сплит, но нямах замах. Той ме блокира с тяло и ме помъкна по кея, ръмжейки и от задоволство, и от усилието да ме влачи. Хората се разпръскваха да му сторят път. В честна битка имах шанс срещу него, ала той използваше предимството на силата си и бързината, подклаждана от яростта, и след секунда краката ми заритаха във въздуха и полетях към водата.
Е, винаги съм мечтал да отплавам в открито море. Под съпровода на звучния смях на зяпачите се закатерих нагоре по най-близката въжена стълба. Каролин, Роуз, Хаг и двамата му лакеи си бяха тръгнали. Една ръка се протегна към мен.
— Дай да ти помогна, приятелю — изрече нечий глас.
Погледнах благодарно нагоре и понечих да уловя дланта на добрия самарянин, ала видях ухиленото лице на Том Кобли да наднича над ръба на кея.
— Жалко, че не си нося мускета — заяви той и юмрукът му срещна лицето ми, запращайки ме обратно във водата.
6.
От Том Кобли нямаше и помен, ала Уилсън явно бе решил да се поразтъпче отново по кея. Сигурно беше изпратил Хаг и Каролин до дома й и бързо се бе върнал на пристанището. Намери ме седнал на стълбите да си ближа раните. Сянката му падна върху мен и аз вдигнах поглед. Видях го и сърцето ми подскочи.
— Ако си дошъл за втори опит, този път няма да ти е толкова лесно — предупредих го.
— Спор няма — отвърна той, без да трепне, — но не смятам да те хвърлям пак в морето, Кенуей.
Погледнах го остро.
— Да, момче, имам шпиони и те ми докладваха, че младеж на име Едуард Кенуей разпитва за Каролин Скот. Миналата седмица същият джентълмен на име Едуард Кенуей участвал в сбиване пред „Олд Шилейла“ на пътя за Хадъртън. По това време госпожица Скот също била на пътя за Хадъртън. Търсела изчезналата си прислужница. Следователно с госпожица Скот сте се поразговорили след схватката.
Приведе се толкова близо до мен, че от устата му ме лъхна миризма на престояло кафе — доказателство, ако изобщо бе необходимо доказателство, че не е уплашен ни най-малко нито от мен, нито от страховитата ми репутация.
— На прав път ли съм, мастър Кенуей?
— Възможно е.
— Така си и мислех — кимна той. — На колко години си, момче? На седемнайсет? Горе-долу колкото госпожица Скот, нали? Струва ми се, че си хлътнал по нея. Прав ли съм?
— Възможно е.
— Мисля, че съм. Ще го кажа само веднъж и няма да повтарям — госпожица Скот е сгодена за господин Хаг с благословията на родителите им… — Той ме изправи на крака, приковал ръцете ми към тялото. Твърде мокър, раздърпан и изтощен да се съпротивлявам, разбрах какво ще последва. — Видя ли те пак да се навърташ край нея или да привличаш вниманието й с глупави фокуси, няма да се отървеш само с баня в морето. Схващаш ли?
Кимнах.
— Ами коляното в слабините?
— О, това е лично — усмихна се мрачно той.