— Не тълкувай погрешно целта ми…
С тези думи той се изкачи по стълбата, откри ключа за клетката и дори ме подхвана, когато залитнах и аха да се строполя на земята. Носеше пълен мях с вода. Помогна ми да отпия. Докато преглъщах жадно, сълзи на облекчение и признателност се стичаха по лицето ми.
— Дойдох за Ан и Мери — обясни ми той, докато ме подкрепяше да сляза по стълбата. — Не ми дължиш нищо за това. Но ако ми помогнеш, обещавам ти да те измъкна оттук.
Коленете ми се подгънаха, приседнах и Ах Табай ме почака да се съвзема, подавайки ми отново меха с водата.
— Трябва ми оръжие — рекох след няколко минути.
Той се усмихна и ми подаде скрито острие. Не беше дребен жест асасин да даде тайно острие на външен човек. Докато закопчавах ремъка, осъзнах, че ми оказват чест. Тази мисъл ме окрили. Изправих се, изпробвах механизма на кинжала и реших, че е време да спасим Ан и Мери.
60.
Ах Табай ми обясни, че ще отвлече вниманието на стражите, докато аз намеря жените. Съгласих се. Знаех къде са килиите им и не след дълго, когато първите експлозии всяха хаос, успях да се вмъкна в затвора и да се прокрадна към тях. Чух викове и веднага познах гласа на Ан Бони.
— Помогнете й, за бога, Мери е зле. Помогнете й!
В отговор войниците затропаха по решетките на тъмницата й с прикладите на мускетите си. Вместо да замълчи обаче, Ан закрещя още по-силно:
— Зле е! Умира! Помогнете й!
Да умре пират не е голяма загуба — отвърна й един от войниците.
Затичах по-бързо с разтуптяно сърце, сякаш не усещам болезнената рана. Пред ъгъла на коридора се облегнах на стената да си поема дъх и същевременно извадих скритото острие. Гранатите на Ах Табай и писъците на Ан вече бяха разсеяли стражите. Първият се обърна и вдигна мускета си, но аз замахнах с кинжала и го забих между ребрата му. Извих му главата назад и го прободох в сърцето. Другарят му чу как тялото тупва на земята, погледна към мен и се ококори. Посегна към пистолета си, но аз го изпреварих. Преди да натисне спусъка, скочих с вик към него и го посякох с острието.
Глупав ход. Не бях готов за лъвски скокове. Сгърчих се от болката, която се разпространи нагоре и надолу по цялото ми тяло. Размахал ръце, се строполих до мъртвия страж, стиснал забитото в тялото му острие. Приземих се лошо, но някак си успях да освободя кинжала, да се претърколя и да посрещна атаката на последния войник.
Слава богу. Ах Табай се появи отдясно с извадено острие и след секунди третият страж лежеше мъртъв върху плочника. Погледнах благодарно Ах Табай и се обърнах към двете килии, откъдето продължаваха да долитат викове. Ан бе притиснала отчаяно лице в решетките.
— Мери, погрижете се за Мери! — умоляваше ни.
Не ми трябваше втора подкана. Измъкнах ключовете от колана на един от мъртвите войници и отворих вратата на килията. Видях Мери, свита върху ниското мръсно легло, подложила длани под главата си вместо възглавница. Гърдите й се надигаха и спускаха немощно, очите й бяха отворени, но се взираха сляпо в тавана.
— Мери, аз съм… Едуард — прошепнах.
Тя дишаше на пресекулки. Очите й не се отлепиха от тавана. Примигна, но не се обърна към мен. Нямаше одеяло — носеше само рокля в студената килия. Нямаше и вода да накваси изсъхналите си устни. Челото й блестеше от пот. Пипнах го — пареше като сгорещен тиган.
— Къде е детето? — попитах.
— Взеха го — отвърна Ан.
Кучи синове! Свих юмруци.
— Не знам къде е — продължи Ан, но внезапно се преви от болка.
Господи! Само това липсваше…
Не биваше да губим нито миг повече. Възможно най-нежно помогнах на Мери да седне, преметнах ръката й през рамо и я изправих. Раната ми простена, а Мери изкрещя от болка. След раждането имаше нужда от почивка. На тялото й му трябваше време да се възстанови.
— Облегни се на мен, Мери. Хайде — казах й.
Отнякъде долетяха викове на приближаващи войници.
Уловката на Ах Табай беше свършила работа — спечели ни време, но стражите вече се бяха окопитили.
— Претърсете всички килии! — нареди някой.
Запрепъвахме се по коридора обратно към двора.
Ах Табай и Ан тичаха пред нас. Мери обаче ми тежеше. Дните в клетката ме бяха омаломощили, а раната не ми даваше мира. Нещо я беше разкъсало, понеже пламтеше, все едно ме жигосват с нажежено желязо, а топла кръв се стичаше по крака ми под панталона.
— Помогни ми, Мери — примолих се, но усетих как тялото й се отпуска, сломено от треската, неспособно да се бори.
— Спри — отрони тя.
Едва си поемаше дъх. Главата й клюмаше. Коленете й се подгънаха и тя се отпусна безсилно върху плочника. Пред нас Ах Табай подкрепяше Ан, чиито длани се бяха вкопчили в корема. Двамата се обърнаха и ни махнаха да побързаме. Виковете зад нас се усилваха — прииждаха нови войници.