— Не е лесно да другаруваш с мен, нали? Затова ли си тук?
— Да се биеш рамо до рамо с човек, тласкан от алчност и суета, е трудно, Едуард. Реших, че асасините и кредото им са по-достойна кауза.
Така значи. Думите на Мери Рийд и Ах Табай не бяха пуснали корен у мен, но Адевале ги беше взел присърце. Прииска ми се да бях положил повече усилия да последвам примера му.
— Несправедливо ли постъпих? — попита той.
Поклатих глава.
— Години наред задоволявах капризите си, без да си давам сметка кого наранявам. Да, забогатях, прославих се, но не помъдрях. Обърна ли се назад към извървения път, виждам как до мен не е останал никой от онези, които съм обичал.
Проговори нов глас. Ах Табай.
— Не е късно за изкупление, капитан Кенуей.
Погледнах го.
— Преди да умре, Мери ме помоли да поправя стореното зло. Ще ми помогнеш ли?
Ах Табай кимна. С Адевале тръгнаха към селото и аз ги последвах.
— Мери имаше слабост към теб, Едуард — отбеляза Ах Табай. — Нещо у теб й вдъхваше надежда, че един ден ще се бориш рамо до рамо с нас. — Той замълча и сетне попита: — Какво мислиш за кредото ни?
И двамата знаехме как преди шест години — Господи, преди една година — щях да се подсмихна пренебрежително и да обявя въпроса за глупав. Сега обаче отговорих другояче:
— Трудно е за обяснение. Ако нищо не е истина, в какво да вярваме? А ако всичко е позволено… Защо да не преследваме всичките си желания.
— Защо ли наистина? — усмихна се загадъчно Ах Табай.
Мислите закръжиха в ума ми, нашепвайки нови възможности.
— Тази идея навярно е само началото на мъдростта и не я изчерпва.
— Едуард, когото срещнах преди години, е извървял дълъг път. Преживял е коренна промяна — кимна доволно Ах Табай. — Добре дошъл при нас, Едуард.
Благодарих му и попитах:
— Как е детето на Ан?
Той поклати глава и сведе очи — жестът му говореше по-ясно от думите.
— Силна жена е, но не е непобедима.
Представих си я на палубата на „Уилям“ как ругае страхливите моряци. Разказваха как стреляла по пияните мъже, спотаили се малодушно в трюма. Вярвах го. Виждах като наяве колко страховита и красива е изглеждала в онзи ден.
Седнах до нея. Тя се взираше към дърветата и морето. Обвила колене с длани, Ан Бони обърна бледото си лице към мен.
— Едуард…
— Съжалявам, че си изгубила детето.
Знаех какво е загуба. Научавах все повече с всеки изминал ден.
— Ако бях останала в затвора, щяха да ми го отнемат — въздъхна тя и вдигна лице срещу бриза. — И да е жив. Навярно Господ ми показва, че не ставам за майка, защото богохулствам, пия и се бия.
— Борец си, да. В затвора слушах десетки истории за славните Ан Бони и Мери Рийд, изправили се сами срещу кралските войници.
Тя се засмя, ала смехът й прозвуча по-скоро като въздишка.
— Вярно е. И щяхме да победим, ако Джак и момчетата му не бяха мъртвопияни. Ах, Едуард. Всички си отидоха.
Мери. Ракам. Тач. Бяха грубияни, но ми липсват. И ти ли я усещаш? Празнотата…
— Да — кимнах. — И още как!
Спомних си деня, когато Мери отпусна длан върху коляното ми. Направих същото с Ан. Тя я погледна мълчаливо, разбрала, че жестът е колкото подкана, толкова и утеха. После сложи ръка върху моята и облегна глава върху гърдите ми.
Не продумвахме. Нямаше нужда.
62.
Април 1721 година
Време бе да започна да поправям стореното зло. Да разчистя бъркотията. Да въведа ред. Време беше за мъст — Роджърс, Торес, Робърте. Всички щяха да умрат.
Стоях на палубата на „Гарвана“ с Адевале и Ах Табай.
— Отлично знам кого преследвам. Но как ще ги намеря?
— Имаме шпиони и информатори във всеки град — отвърна Ах Табай. — Посети тайните ни убежища и асасините ще те насочат.
— Да, така ще открия Торес и Роджърс, но Бартолъмю Робърте не се подвизава в градовете. Ще отнеме месеци да го намеря.
— Или години — съгласи се Ах Табай, — но ти притежаваш необходимите умения и качества, капитан Кенуей. Вярвам, че ще го намериш.
Адевале ме погледна.
— Изпаднеш ли в затруднение, разчитай на кормчията си! — усмихна се той.
Кимнах благодарно и се отдалечих към кърмата. Адевале и Ах Табай се спуснаха по въжената стълба до лодката, поклащаща се до кила на кораба.
— Какъв курс следваме? — попитах кормчията.
Тя се обърна, ослепителна в пиратското си облекло.
— На изток, капитане, ако продължаваме към Кингстън.
— Продължаваме, мис Бони. Дай заповед.
— Вдигайте котва и дръжте курса, момчета! — извика тя с лице, грейнало от щастие. — Поемаме към Ямайка!