Първо щях да се погрижа за Роджърс. В кингстънското убежище асасините ми съобщиха, че същата нощ ще участва в политическо събиране. След това не било сигурно накъде ще се отправи. Е, щеше да е тази нощ, независимо дали ми харесва или не.
Но как? Реших да се превъплътя в гостуващ дипломат — Руджиеро Фераро. Преди да тръгна, извадих писмо от пазвата си и го подадох на командира на убежището — писмо до Каролин Скот Кенуей, Хокинс Лейн, Бристол. Питах я добре ли е, в безопасност ли е. Писмо, изпълнено с надежда, но и с тревога.
По-късно същата нощ открих мъжа, когото търсех — Руджиеро Фераро. Убих го, взех му дрехите, слях се с групата гости и влязох с тях в тържествената зала.
Спомних си как се представих за Дънкан Уолпоул, когато посетих за пръв път имението на Торес. Чувствах се уплашен, не на място и не в стихията си, но ме водеше желанието да забогатея по най-бързия и десен начин. Сега ме подтикваше друг стремеж. Да намеря Удс Роджърс. Богатството вече не беше главната ми цел. Сега бях асасин.
— Вие ли сте господин Фераро? — попита ме привлекателна жена. — Допада ми стилът ви. Елегантен, яркоцветен…
- Благодаря, мадам, благодаря. Поклоних й се дълбоко, надявайки се да имитирам добре италианския маниер. Дамата беше красива, но в живота ми имаше достатъчно жени. Каролин ме чакаше у дома, да не споменаваме… слабостта ми към Ан Бони.
После, точно щом осъзнах, че „грацие“ е единствената италианска дума, която знам, Удс Роджърс привлече вниманието на гостите и подхвана реч:
— Дами и господа, тост за кратката ми кариера като губернатор на Бахамите! Под мое ръководство триста пирати приеха кралското предложение за милост и се заклеха във вярност към Короната. — Горчива саркастична усмивка разтегли устните му. — Въпреки успехите ми Негово Величество реши да ме изрита и да ме привика у дома в Англия. Чудесно!
С това ядно, злостно възклицание словото приключи. Гостите се почудиха как да реагират. По време на престоя си в Насау Роджърс разпростаняваше религиозни брошури в опит да убеди веселите капери в Ню Провидънс да се откажат от пиенето и от разврата, та вероятно нямаше опит с алкохола. Олюляваше се сред гостите и заливаше с порой от думи всеки клетник, озовал се на пътя му.
— Ура за подлите невежи перковци, управляващи света! Ура! — вдигна чаша пред лицето на един.
Застана пред друг и се възмути:
— Вкарах негодяите в Насау в правия път, за бога! И каква благодарност получих? Никаква!
Следвах го из залата, внимавайки да не ме забележи, и си разменях учтиви поздрави с гостите. Сигурно се поклоних сто пъти, мърморейки „грацие“. Най-сетне Роджърс явно изчерпа търпението на приятелите си, защото при втората му обиколка все повече гърбове се обръщаха към него. Той се олюля, останал сам, озърна се и видя как доскорошните му предани съмишленици са потънали в по-интересни разговори. За миг зърнах някогашния Удс Роджърс. Той се окопити, изопна рамене, вирна брадичка и реши да излезе на чист въздух. Разбрах къде отива дори преди него. Лесно стигнах пръв до балкона и го зачаках там. Щом се появи, още по-лесно забих острието в рамото му, запуших с длан устата му да не извика и го положих на пода, облегнат на парапета.
Действах светкавично. Твърде бързо да отвърне на удара. Твърде бързо дори да се изненада. Замрежените му от алкохола и от болката очи се вдигнаха към мен.
— Някога беше капер — казах му. — Защо презираш моряците, които просто търсят пътя си в света?
Той погледна към острието ми, забито в рамото и във врата му. Само то го спасяваше, защото извадех ли го, артерията му щеше да зейне, балконът да се окъпе в кръвта му и той да умре.
— Не разбираш подбудите ми — усмихна се язвително Роджърс. — Цял живот си рушил всичко светло в цивилизацията ни.
— О, разбирам ги, разбирам ги — настоях аз. — Видях Обсерваторията и знам колко е могъща. Искахте да я използвате, за да шпионирате, да шантажирате и да саботирате.
Ток кимна, но движението му причини болка. Кръв изби по ризата и сакото му.
— Да, но за по-велика цел. В името на справедливостта. За да разбудим лъжите и да търсим истината.
— Никой на този свят не се нуждае от такова могъщество.
— Но позволяваш на престъпника Робърте да го използва…
Поклатих глава да го опровергая.
— Не. Ще му го отнема. Ако ми кажеш къде е, ще го спра.
— Африка — промълви той и аз извадих острието.
От врата му бликна кръв и тялото му се предаде безпомощно на смъртта. Колко различен мъж бях срещнал преди години в имението на Торес — амбициозен мъж, чието ръкостискане беше крепко като решимостта му. Сега животът му приключи не само на върха на острието ми, но и в пиянски унес и горчивина от краха на мечтите му. Беше прокудил пиратите от Насау, но му бяха отказали подкрепата, необходима да довърши започнатото. Британците му бяха обърнали гръб и попарили надеждите му да възроди Насау.