После недалеч видях „Гарвана“. Точно навреме. Добри момчета. Взех факлата и я размахах. Не след дълго доближиха дотолкова, че зърнах Ан на руля. С развени коси тя насочваше „Гарвана“ към скалния зъбер, за да успея да скоча.
Скочих.
И гонитбата започна.
Преследвахме ги из тесните скалисти проливи край брега и стреляхме с оръдията при всяка възможност. В отговор моряците на Робърте ни обстрелваха с мортири, а моите отвръщаха с мускети и гранати.
После долетя вик: „Платно зад нас!“, обърнах се и видях британския военен кораб „Лястовица“. С ужас осъзнах, че и той преследва Робърте. Погнусен не по-малко от нас, тежковъоръженият целеустремен военен галеон явно бе решил да сложи край на злодеянията на Черния Барт. Да му позволя ли? Не. Не биваше да потопят „Роял форчън“. С Робърте щеше да потъне и черепът от Обсерваторията и да изчезне завинаги на морското дъно.
— На „Роял форчън“ има нещо, което искам да взема — казах на Ан. — Трябва да се кача на кораба.
Оръдията бумтяха. Трите кораба се сражаваха яростно. „Гарванът“ и „Лястовицата“ имаха общ враг, но не бяха съюзници. Обстрелваха ни от всички страни. Британските гюлета надупчиха корпуса ни и разтърсиха платната ни. Дадох заповед на Ан да се отдалечи бързо.
Аз щях да поплувам.
Не е лесно да се доплува от един кораб до друг, особено по време на битка. Повечето плувци обаче не притежават моята воля. Тъмнината играеше в моя полза, да не говорим колко зает бе екипажът на „Роял форчън“. Качих се на палубата, където царуваше безпорядък. Съвършена възможност да остана незабелязан, докато я прекосявам.
Пътьом взех достатъчно скалпове, прерязах гърлото на помощник-капитана и убих кормчията, преди да открия Черния Барт, който ме поздрави с извадена сабя. Забелязах почти развеселен, че се е преоблякъл. За срещата с англичаните се бе наконтил в най-представителната си униформа: ален мундир и бричове, шапка с червено перо, два пистолета, втъкнати в копринени колани, препасани през раменете му. Очите му обаче не бяха променени. Тъмните му ириси както винаги бяха огледало на черната му проядена душа.
Бихме се, но двубоят не беше нищо особено. Черния Барт беше жесток и коварен мъж — вероятно и мъдър, ако мъдростта може да съжителства с безчовечността.
— За бога, Едуард Кенуей — извика той, докато си разменяхме удари. — Впечатлен съм от вниманието, което ми отделяш!
Отказах му любезността да му отговоря. Биех се ожесточено, уповавайки се не на уменията си — това подобаваше на някогашния Едуард Кенуей — а на вярата, че ще изляза победител. Така и стана. Той падна най-сетне върху палубата. Тялото му повлече острието ми и ме принуди да клекна до него.
Усмихна се, а пръстите му се насочиха към мястото, където бе забито острието ми.
— Щастлив живот, но кратък, както предвидих — отрони. — Колко добре се познавам. — Очите му се впиха в моите. — Ами ти, Едуард? Откри ли умиротворението, което търсеше?
— Целите ми не са толкова високи — признах. — Умиротворението е само смут между две войни.
По лицето му се изписа мимолетна изненада, сякаш бе смятал, че съм способен само да ругая и да жадувам злато и ром. Останах доволен, че в сетния си час Бартолъмю Робърте съзря промяната у мен и разбра, че смъртта му не е предизвикана от алчност, а от нещо по-благородно.
— Стоик си, значи — подсмихна се той. — Вероятно съм те подценил. Все пак тя навярно щеше да извлече полза от теб.
— Тя ли? — обърнах се. — За кого говориш?
— О… За нея. Чака в гробницата. Надявах се да я намеря, да я видя отново. Да отворя вратата на храма и да я чуя пак да произнася името ми. Аита…
Отново врели-некипели. Поредната проклета порция.
— Говори понятно, човече.
— Родих се твърде рано. Като мнозина други преди мен.
— Къде е черепът, Робърте? — попитах го.
Гатанките ми бяха дошли до гуша, макар да им се виждаше краят. Той извади черепа от пазвата си и ми го подаде с треперещи пръсти.
— Унищожи това тяло, Едуард — промълви със сетни сили. — Ако тамплиерите ме заловят…
И умря. Не заради него и за покоя на духа му изхвърлих тялото му през борда. Погребах го в морските дълбини, за да не го открият тамплиерите. Който и да беше — каквото и да беше Мъдреца, най-сигурното място за тялото му беше под водата.
А сега, Велики майсторе Торес, е твой ред.
64.
Хавана се оказа в състояние на бойна готовност. Явно бяха предупредили Торес за пристигането ми и той не искаше да рискува — по улиците патрулираха войници, претърсваха гражданите и ги караха да откриват лицата си, а самият Торес се беше скрил — придружен, разбира се, от верния си телохранител Ел Тибурон.