— Да, предполагам, щом носим черепа.
Ан се озърташе със зяпнала уста. Макар и полуразрушена от каменната лавина, залата изглеждаше внушителна.
— Как се нарича това място? — попита благоговейно тя.
— Слабостта на капитан Кенуей — усмихна се Адевале.
— Ще заключим Обсерваторията и ще скрием ключа — обяви Ах Табай. — Докато не се появи следващият Мъдрец, вратата ще остане залостена.
— Когато дойдох за пръв път, тук имаше стъкленици, пълни според Робърте с кръвта на древни хора. Сега ги няма — посочих.
— Значи трябва да ги открием — въздъхна Ах Табай, — преди тамплиерите да разберат. Ще ни помогнеш ли?
Да, но…
— След като поправя грешките, които допуснах у дома. Старият асасин кимна. После сякаш го озари спомен, бръкна под робата си и извади писмо.
— Пристигна миналата седмица.
Подаде ми го и аз зачетох.
Мисля, че знаеш какви новини съдържаше, скъпа моя.
66.
Октомври 1722 година
Имахме добър повод за празник. И празнувахме. Аз обаче бях помъдрял и алкохолът вече не ме влечеше толкова. Предоставих главната роля на екипажа на „Гарвана“. Моряците ми запалиха огньове, изпекоха глигани, танцуваха и пяха, докато силите ги напуснаха, строполиха се на земята и спаха, а после се надигнаха, посегнаха към най-близките мехове с вино и подхванаха всичко отново.
Аз седях на терасата на къщата си с Адевале и Ах Табай.
— Как ви се струва тук, джентълмени? — попитах ги.
Предложих им къщата си за база.
— Ще ни послужи — кимна Ах Табай, — но дългосрочната ни цел е да живеем и да работим сред хората, които закриляме. Такъв е заветът на Алтаир ибн-ла’Ахад.
— Е, дотогава използвайте къщата, както намерите за добре.
— Едуард…
Вече се бях изправил да потърся Ан, но се обърнах към Адевале.
— Да?
— Капитан Удс Роджърс е оцелял — каза ми той. Изругах, спомнил си как гостите на празненството ме принудиха да побягна. — Върнал се е в Англия. Посрамен и затънал в дългове, но все пак е заплаха.
— Ще довърша започнатото, щом пристигна. Давам ти дума.
Той кимна и двамата се прегърнахме за сбогом.
Намерих Ан. Помълчахме, вслушани с усмивка в песните на моряците.
— Заминавам за Лондон — наруших тишината. — Надявах се да отплаваш с мен.
Тя се засмя.
— Англия не е подходящо място за ирландка.
Кимнах. Навярно така беше по-добре.
— С асасините ли ще останеш? — попитах я.
Тя поклати глава.
— Не. Не нося вярата им в сърцето си. А ти?
— След време ще се върна при тях, да. Когато усмиря ума и кръвта си.
В този момент чухме вик отдалеч — в пристанището навлизаше кораб. Спогледахме се — знаехме какво означава появата му — нов живот за мен, нов живот за нея. Обичах я посвоему. Мисля, че и тя ме обичаше, но беше време за раздяла. Сбогувахме се с целувка.
— Добър човек си, Едуард — каза Ан с просълзени очи. — Научиш ли се да се свърташ на едно място за повече от седмица, ще бъдеш и добър баща.
Оставих я и тръгнах към брега, където големият кораб спускаше котва. Свалиха мостика и капитанът се появи, уловил за ръка деветгодишно момиченце със сияйна усмивка.
Удивих се колко приличаш на майка си.
67.
Беше крехко видение — Дженифър Кенуей, дъщерята, която не знаех, че имам. Поела на пътешествие против волята на дядо си, но с благословията на баба си, ти ме откри, за да ми кажеш какво се е случило.
Любимата ми беше мъртва.
(Учуди ли се защо не се разплаках, докато стояхме на дока в Инагуа? И аз се учудих, Джени. И аз се учудих.)
По пътя към дома те опознах. Наложи се обаче да скрия някои неща от теб, защото ми предстоеше още работа. Преди споменах каква — недовършени дела, сметки за уреждане.
До Бристол ме придружиха само най-доверените ми моряци. Преплавахме Атлантика — трудно, опасно плаване. Спряхме да отдъхнем на Азорските острови, а после продължихме към Британските острови и Бристол — родния град, който не бях виждал от десет години. Място, където ме бяха предупредили да не се връщам.
Когато навлязохме в Бристолския канал, смъкнахме черния флаг на „Гарвана“, сгънах го внимателно и го прибрах в скрина в каютата ми. На негово място вдигнахме червеното знаме. Щеше да е достатъчно да ни позволят да влезем в пристанището, а щом стражите се уверяха, че не сме военен кораб, щях да сляза на сушата, а „Гарванът“ да ме чака закотвен край брега.
Тогава видях за пръв път от толкова години бристолския кей и затаих дъх. Обичах Кингстън, Хавана и най-много Насау. Но въпреки всичко преживяно — или точно заради това — Бристол и досега си оставаше мой дом.