Заобръщаха се глави, когато тръгнах през пристанището — загадъчна фигура, облечена не като пират, но различна. Някои от по-старите навярно си ме спомниха — търговци, с които сключвах сделки, когато бях фермер, мъже, с които пиех в кръчмите, когато се хвалех как ще кръстосвам моретата. Не след дълго мълвата щеше да се разнесе. Докъде ли, запитах се. Щеше ли да стигне до Матю Хаг и Уилсън? До Емет Скот? Щяха ли да разберат, че Едуард Кенуей се е върнал, по-силен отпреди, решен да разчисти старите сметки?
Настаних се в пансион в града. Пренощувах там, а на другата сутрин си купих кон и седло и поех към Хадъртън и бащината къща.
Не знам защо отидох там. Просто исках да я видя. И наистина я гледах дълго. Застанал в сянката на дървото пред портата, си представях някогашния дом. Къщата беше нова, разбира се, и почти неузнаваема. Пристройката обаче не беше променена — мястото, където започна бракът ми с Каролин и където бе зачената Дженифър.
Тръгнах си и по средата на пътя между Хадъртън и Бристол — до болка познато разстояние — спрях пред до болка познато място: „Олд Шилейла“. Завързах коня отвън, наредих да го напоят и влязох. Гостилницата беше почти същата, каквато я помнех — ниски тавани, сумрак, процеждащ се сякаш от стените. Последния път, когато се отбих тук, убих човек. Убих човек за пръв път. Оттогава острието ми бе покосило мнозина.
И щеше да покоси още.
Зад бара стоеше петдесетинагодишна жена. Тя вдигна глава и ме погледна.
— Мамо!
68.
Тя ме отведе до маса в ъгъла, далеч от любопитните погледи на малцината клиенти.
— Вярно е значи? — попита ме.
Дългата й коса бе посребрена. Лицето й — изпито и изморено. Бяха минали само десет години (само?), откакто я видях за последен път, но изглеждаше остаряла с двайсет, с трийсет, дори повече.
Заради мен.
— Кое е вярно, мамо? — попитах предпазливо.
— Че си пират?
— Не, мамо, не съм пират. Вече не. Приеха ме в орден.
— Монах ли си? — Тя огледа дрехите ми.
— Не, мамо, не съм монах. Друго е…
Тя въздъхна безразлично. Зад бара гостилничарят бършеше халби и ни наблюдаваше зорко. Не му харесваше, че прислугата му си губи времето, но мълчеше. Не би дръзнал да възнегодува пред пирата Едуард Кенуей.
— Реши да се върнеш у дома, а? — попита ме мама. — Чух, че вчера си пуснал котва. Слязъл си от лъскав галеон като крал. Едуард Кенуей, изпъчил важно гърди. За това мечтаеше, нали?
— Мамо…
— Все за това приказваше. Как ще заминеш, ще натрупаш богатство, ще станеш влиятелен човек. Преди това обаче стана пират, нали? — Тя се усмихна презрително. За пръв път я виждах да се усмихва така. — Извадил си късмет, че не са те обесили.
Заловят ли ме, бесилото няма да ми се размине.
— Вече не съм пират. Дойдох да поправя стореното.
Тя разкриви лице, сякаш е сдъвкала нещо противно.
И това изражение виждах за пръв път.
— О, нима? И как смяташ да го поправиш?
Махнах с ръка.
— Ще спреш да работиш тук например.
— Ще работя, където искам, млади човече — отсече тя. — Няма да живея с откраднато злато. Злато, принадлежало на други, преди да им го отнемеш насила. Нали?
— Не е така, мамо — прошепнах, почувствал се отново малко момче.
От пирата Едуард Кенуей не остана и помен. Не си представях така срещата ни. Сълзи, прегръдки, извинения, обещания… Но не това.
Приведох се напред.
— Не искам да говорим така, мамо.
— Недоволството продължава да те гложди, а, Едуард? И преди не се задоволяваше с полученото.
— Не, искам да кажа… — подхванах раздразнено.
— Знам какво искаш да кажеш. Искаш да кажеш, че забърка каша и ни остави да я разчистваме след теб.
Сега се връщаш наконтен и позабогатял и смяташ, че ще ме откупиш. Не струваш повече от Хаг, Скот и лакеите им.
— Не, не си права.
— Чух, че си пристигнал с малко момиченце. Дъщеря ти?
— Да.
Тя сви устни и кимна. В очите й блесна мимолетно съчувствие.
— Тя ли ти каза за Каролин?
Юмруците ми се свиха.
— Да.
— Каролин се разболя от едра шарка и баща й отказа да я лекува. Изтля в къщата на Хокинс Лейн. Това ли ти каза детето?
— Да, мамо, да.
Тя се почеса по главата и отмести очи.
— Обичах Каролин. Наистина. Беше ми като родна дъщеря, но си тръгна. — Погледна ме укоризнено. Аз бях виновен. — Отидох на погребението. Застанах пред портата, но Скот, Матю Хаг и Уилсън ме забелязаха и ме изгониха. Не съм била добре дошла.