Оказа се, че вчера сутринта целият екип на филма „Любовта на халифа" отишъл извън града, за да снима епизода „Кръстоносците превземат Йерусалим" (Каква беше връзката с Харун ал-Рашид, живял три века преди това, не беше ясно). На няколко километра от Баку предварително била построена дървена крепостна стена и обсадна кула. Но точно в разгара на подготовката за началото на снимките, „локацията" била обкръжена от въоръжени конници, които Арт нарече „азербайджанци".
- Кой ви е обкръжил? - попита Фандорин. Беше срещал някъде тази дума, но бе забравил какво означава.
- Така понякога наричат местните мюсюлмани.
- Как разбрахте, че са азербайджанци?
- По хиляда признака! Лицата им бяха скрити, но очите, веждите, конската сбруя... Можете да ми вярвате, аз съм бакинец, за такива неща не греша...
- Колко бяха?
-Двайсетина души... Те знаеха, че сме без охрана, затова ни нападнаха.
- А защо бяхте без охрана? Дори по време на снимките в Стария град през цялото време ви пазеха хората на чичо ви.
- Защото чичо спешно замина някъде! Още онзи ден.
„Така, така. След нашата малка беседа предпазливият господин Арташесов е решил, че бакинският климат не му се отразява добре. Вероятно се е досетил, че ще стигна до Шубин и че не се знае как ще приключи всичко това".
- И затова дойдохте при мен, а не при Месроп Карапетович?
- Да. Знам що за човек сте. Клара ми е разказвала. Спасете я! Спасете групата ми!
„Само това още ми липсваше".
- Идете в п-полицията.
Леон се учуди.
- Но моля ви, аз съм бакинец! Каква полиция? И какво може тя? Заклех се пред Клара, че ще ви намеря. Нали няма да позволите тя да загине? Няма да вземете да си отмъщавате, защото ви е напуснала?
- Не, няма - увери младежа Ераст Петрович.
- Тя каза: „Побързайте, рицарю мой! Вървете при Фандорин. Той ще знае какво трябва да се направи! Той ще ни спаси!" И аз избягах.
„Значи аз ще спасявам, а рицарят е Леон? По дяволите, защо това се случва тъкмо сега?"
- Вижте - въздъхна Ераст Петрович. - Ето какво ще направим: аз ще задавам въпроси, вие ще отговаряте. Какво се случи, след като ви нападнаха разбойниците?
- Качиха ни всички, четиридесет и четири души, в някакви ужасни каруци... После дълго пътувахме на запад, към Шемаха... Цял ден и цяла нощ, с кратки почивки. Даваха ни само хляб и вода... От страх и жега много от актрисите припадаха. О, колко смело се държа Клара! Ободряваше всички, пееше „ Courage, courage, mes bons Frangais![117].
Режисьорът закри лицето си с ръце и се разрида, а Ераст Петрович си помисли: тя е влязла в ролята на Жана от миналогодишната постановка на „Орлеанска дева".
- И къде ви откараха в к-крайна сметка?
- Понятие нямам! Според мен до подножието на Чувалдаг. През живота си не съм бил в такова ужасно затънтено място. Там има някаква полуразрушена крепост. Да можеше там да снимаме щурма на Йерусалим!
- Значи държат групата в к-крепостта, така ли? Опишете я възможно най-подробно.
Арт разпери ръце:
- Стените са от жълт камък. Кули... Май има пресъхнал ров.
- А вътре?
- Не знам. Избягах преди това. Спряха, един от бандитите препусна напред към замъка. Всички гледаха натам. Аз се възползвах от това. Целунах ръката на Клара, скрих се под каруцата. Пропълзях до храстите. Никой не ме забеляза... Видях как каруците влязоха през портата. На кулата имаше пазач, а храстите бяха редки, затова се придвижвах пълзешком... Погледнете на какво приличат сакото и панталонът ми!
- Добре, избягахте. Какво стана след това?
- Стигнах до някакво село. Гледам – азербейджанско. Няма да помогнат на арменец... Откраднах кон. Препуснах. Боже, как препусках само! Караха ни цял ден и цяла нощ, а аз стигнах до Баку за четири часа... Конят падна, целият в пяна... Бягах, и аз падах... В покрайнините взех файтон. Представяте ли си, дори не ни взеха парите! Това не са обикновени разбойници! Ах, Клара, Клара!
Фандорин изчака поредният пристъп на ридания да премине и попита:
- И вие дори не подозирате кой би могъл да го стори?
- Може да е който щете! Знам ли!
„В днешните вестници нямаше нищо за изчезването на снимачната група. Ако е похищение заради откуп, защо им е да отвличат четиридесет и четири души? Единственият, за когото може да се вземат добри пари - това е самият Арт. Но тъкмо него са изпуснали. Странна история. Трябва да питам Хасим - какво мисли той за това".
- Чуйте ме - каза Ераст Петрович. - Уморен сте, но няма време за почивка. Сега ще идем на друго място. Не ме питайте за нищо, просто правете, каквото ви к-казвам.
Режисьорът с готовност обеща да се подчинява безпрекословно. В пламтящите му черни очи се четяха отчаяние и надежда.
117