- Ще си взема някои неща. Т-това ще отнеме пет минути. През това време хапнете нещо. Ще ви трябват сили.
На масата имаше блюдо с плодове и сладкиши - compliments от хотела, но Леон потрепери.
- Не мога да ям, не мога да пия. Дори на едно място не мога да седя! Спасете Клара!
Спасете групата ми!
„Куфарите ще трябва да останат. Всичко най-необходимо - в пътната чанта. И задължително - „никки"... Заедно със служителя на музите ще е по-трудно да се измъкнем от хотела. Я да видим, какво има навън?"
По диагонал от входа, в сянката на едно дърво, стоеше автомобил с пердета на прозорците. От ауспуха излизаше дим - двигателят работеше.
Когато преди по-малко от половин час Фандорин се приближаваше към „Национал", колата я нямаше.
Може да е случайност. Но не си струваше да се рискува.
Надникна през вратата в коридора - нямаше никого.
- След мен. Д-дистанция пет крачки.
Ераст Петрович сам излезе на черното стълбище, безшумно. Замря.
На първия етаж някой пристъпяше от крак на крак. Фандорин се върна в коридора и каза:
- Вървете първи. Там долу има някакъв мъж. Заприказвайте го. Трябва да се обърне с гръб към стълбите.
- За какво да говоря?
- Не знам. Измислете някой мизансцен, нали сте режисьор.
Леон кимна. Потърка чело. Отметна косата си.
- Добре. Влязох в образа.
Той изпълни задачата отлично.
Докато безшумно слизаше по стълбите, Ераст Петрович чуваше гласа на Арт:
- Мерси! Много ще ви бъда задължен. Защото пушач без кибрит - това е все едно, нали знаете какво - и се изхили. Ето какво значи истински артистична натура.
Човек със светъл костюм, застанал с гръб към Фандорин, даваше огънче на режисьора. Намазаната му с брилянтин светла коса блестеше, сресана на идеален път. Не приличаше на нелегален - по-скоро на фризьор-конте. И миришеше по съответния начин: на евтин жасминов одеколон.
Ераст Петрович дори се разколеба. Но не, по-добре е човек да се презастрахова.
Той хвана миризливия господин отзад за врата, подържа го няколко секунди - и внимателно го положи под стълбището при кофите и четките.
- Това техен човек ли е? - свирепо попита Арт. - Мерзавец!
И го ритна с крак.
- Не знам кой е. Не ми п-пречете.
Бързият оглед на джобовете не даде интересни резултати. „Парабелум?" За един жител на Баку пистолетът е нещо съвсем нормално и ежедневно нещо - като гребенче. Визитки. „Фридрих Иванович Вайсмюлер. „Шабо и партньори". Застрахователна компания". Не е фризьор. Застрахователен агент или търговски представител - обичайно прикритие за нелегален. Но както и „парабелумът", не е доказателство.
Ераст Петрович не бе равнодушен към мириса на жасмин - не можеше да го понася.
„Как може да се напръска с такава гадост?"
- Добре, нека поспи. Да вървим.
- Защо арменец ми довел? - това бе първото нещо, което каза Хасим, без дори да отвърне на приветствието.
Ераст Петрович обясни. Разбойникът се учуди:
- Защо не си казвал, че имаш жена? Жена, разбира се, трябва да спасява.
Той явно забеляза нещо в израза на лицето на Фандорин. Помисли, помисли и попита:
- Жената красива ли е?
- Много! - възкликна Леон.
- Да, к-красива е. Какво значение има?
- Е, има голям значение! Ако жената е некрасива и не ти трябва много, можеш да почакаш, докато разбойници я насилят, а след това да спасяваш. Тогава убиваш разбойници и убиваш жена. Не опазила чест - убивал си я. Много удобно.
- Що за азербайджанска логика! - възкликна Арт.
За негово щастие, Хасим като че ли не знаеше какво е „логика". Или умишлено игнорираше арменеца.
- Щом жена много хубава и минало толкова време, все едно вече я изнасилвали - продължи да размишлява на глас Хасим. - Ако ти е жал да убиваш жената, може просто да набиеш.
- Не, не! - взе да вие Леон, като се хвана за слепоочията. - Няма да я докоснат! Няма да посмеят! Аз... Не мога да мисля за това!
Просна се на колене, сви се, зарида. Хасим го гледаше с уважение.
- Вай, арменец, а добър човек. Как заради чужда жена тръшка.
- Дай п-по същество - ядоса се Ераст Петрович. - Кои са тези разбойници според теб? Какво искат? Защо не искат откуп?
- Аз знам ли? - Хасим вдигна рамене. - Трябва отива и гледа. Може да е някой познат. Тогава лошо. Ако непозната - добре. Убиваме - жена обратно вземаме. Ей! - той побутна режисьора с крак. - Място запомни ли къде е?
Арт кимна, хлипайки. Хасим взе да сгъва пръсти:
- Шест кон трябва. Един човек - два кон. Още осел трябва.
- Осел пък защо ти е?