Ето я, готова програма за действие. Ераст Петрович сложи дневника настрана, напълно доволен от себе си. Оставаше да се намери много голям столичен началник. Ема, дявол да те вземе, къде си?
Потеглиха чак след пладне. Бяха трима, но сякаш не бяха заедно. Леон Арт постоянно избързваше напред, като разгорещяваше коня, а Хасим – обратното, през цялото време изоставаше. Той се поклащаше в седлото, прехвърлил крак през лъка и неспирно дъвчеше нещо. Това бавене подлудяваше темпераментния арменец. Режисьорът обаче не дръзваше да предяви претенциите си лично на страховития гочи и досаждаше на Ераст Петрович. На Фандорин най-накрая цялата тази работа му писна.
- Какво се влачиш така? - попита той най-накрая Хасим. - Така и до утре няма да стигнем.
- Рано ще идем - лошо - флегматично отговори той. - През нощта трябва. Когато е тъмно.
- Не, трябва да стигнем докато е светло, за да огледаме местността. Стига си д-дъвкал. Побързай.
Разбойникът не престана да гризе ядки, но се изправи в седлото и пришпори коня.
Яздиха девет часа, без да спират, ако не се смятат прекачванията от кон на кон. В края на дългия летен ден най-накрая стигнаха до мястото.
Развалините на средновековния замък се намираха на върха на един от сивите хълмове. Наоколо стърчаха подобни ниски възвишения. Заобиколени от прашни храсталаци, кръгли, с голи върхове, те приличаха на плешиви темета с венчета от прошарени коси.
Скрит зад една скала, Ераст Петрович дълго разглежда руините с бинокъла си. Не по-малко от минута отдели на часовоя с космата шапка, който стърчеше на една от кулите. След това промърмори: „Ама че театър!", после престана да се крие и излезе на открито.
- На конете. Тръгваме!
- Какво правите?! - извика Леон. - Трябва да изчакаме да се стъмни! Той ще ни забележи и ще вдигне тревога!
- Не „той", а „то". На кулата няма никакъв п-пазач, това е чучело. И вътре няма никакви часовои.
- Откъде знаеш? - недоверчиво попита Хасим. Фандорин не отговори, а измърмори:
- Малко са с-странни тези похитители... Нищо де, сега ще разберем.
Той препусна в галоп надолу по склона, мина по изровения път до портата, която бе подпряна отвън с дебел клон - след като го видя, Ераст Петрович разбра, че в крепостта няма никаква охрана.
Той скочи от коня, отвори портата, но за всеки случай измъкна все пак пистолета си. Направи знак на другите да останат по местата си. Широкият двор, потънал в гъстия вечерен полумрак, бе празен, но иззад ъгъла на кулата Фандорин чу странни звуци. Реши, че му се е причуло, но не - това не беше от шума на вятъра. Приятен тенор жално пееше:
Без любимата живот за мене няма.
При кого съдбата ще ме отведе?
Хор, в който доминираха женски гласове, чувствено подхвана:
Значи, съдено е, Бог решил е
на юнака гроб за булка да даде.
Ераст Петрович ускори крачка.
Край полуразрушения донжон[118] имаше голяма шатра, от която струеше слаба, уютна светлина. Пеенето се чуваше оттам.
Завесата на входа се поклати и се разтвори от течението. Край дълга маса, отрупана с бутилки и какви ли не мезета, седеше цялата снимачна група. Прав бе само един, човек, който дирижираше пеенето. Беше главният асасин - същият, който на онзи банкет поля белия смокинг на Фандорин с вино.
Нито в шатрата, нито наоколо се виждаха въоръжени хора.
- Господа, какво става т-тук?
Пеещите млъкнаха. Всички зяпнаха Ераст Петрович, а главният асасин хлъцна и потърка очи.