На входа блестеше излъскана медна табела:
Край него минаваха коли и карета, по тротоара с ленива крачка се разхождаха смазани от жегата минувачи.
„Интересно, а как смятаха да изнесат оттук трупа ми? Все пак трябва да са имали някакъв план, в случай, че преговорите се провалят? Нека сега да го изпробват с Жасминовия. Да знаят занапред как да се държат с Фандорин".
Войната още не е обявена, но фактически вече е започнала. Както обикновено, диверсионната мрежа е започнала сражението, преди да гръмнат оръдията. Нима опитът да се извадят от строя бакинските нефтени находища не е враждебен замисъл? А пък там, където има война, там има и трупове, господа австрийци.
„Най-вече не биваше да ме хваща отзад за врата" - сърдито помисли Ераст Петрович и потрепери, като сети за миризмата на жасмин. Но навикът да се държи строго отговорен за всяка съмнителна постъпка изискваше незабавно разследване.
„Нямаше никаква нужда да убивам Вайсмюлер. Най-спокойно прекъснах човешки живот само защото бях подразнен и се пошегувах по този повод отгоре на всичкото. Но ако убиваш в продължение на близо четиридесет години подред, това престава да шокира. Няма какво да се преструвам пред самия себе си. Май борбата със Злото полека-лека ме е превърнала в чудовище... Впрочем този въпрос, над който човечеството си блъска главата от хилядолетия, не може да се реши в движение. Ще го оставим за „никки"."
Ераст Петрович бързаше да иде в хотела. Вече нямаше защо да се притеснява, че го следят, а трябваше час по-скоро да осъществи връзка с Петербург. Щом в тази бакинска каша активно участваше вражеското разузнаване, това напълно променяше ракурса и цялостната картина.
„Веднага трябва да се обадя на Сент-Естеф. Сега вече не е време за секретност".
След като зави по Олгинска, Фандорин видя пред входа на „Национал" четири еднакви автомобила. На стълбите стояха двама жандарми. Отблизо се видя, че лицата им са бели, незагорели от слънцето. Не като лицата в Баку.
Господи, какво пак се е случило тук?
Във фоайето към Ераст Петрович се втурна стегнат офицер с акселбанти.
- Най-сетне! Търсят ви из целия град! Да вървим, да вървим! Очакват ви!
- Кой? - попита Фандорин, като позна единия от адютантите на генерал Жуковски, началника на Корпуса на жандармерията.
- Господин командващият и господин директорът на Полицейския департамент.
Голямата политика
Заместник-министърът на вътрешните работи, а също и командващ жандармерийския корпуса и генерал от свитата на Негово величество Владимир Фьодорович Жуковски, както и директорът на Полицейския департамент, тайният съветник Емануил Карлович де Сент-Естеф - тоест началниците на двете ведомства, отговорни за сигурността на империята, нетърпеливо се изправиха, щом Фандорин, който още не се бе съвзел от учудването, влезе в банкетната зала, предоставена изцяло на разположение на високопоставените гости от столицата. Там набързо бяха разгърнали нещо като полеви щаб. Военните свързочници довършваха монтажа на спецтелеграфа и фелдегерската[123] телефонна линия, в ъгъла мигаше преносима радиостанция, няколко офицери и чиновници подреждаха по масите канцеларските си папки.
- Аха, ето го и него!
Генералът здраво стисна ръката на Ераст Петрович, но подобното му на муцуна на булдог лице с изпъкнало чело и бисмарковски мустаци нямаше приветлив израз. Негово превъзходителство не обичаше статския съветник в оставка и знаеше, че Фандорин отлично знае това, ето защо не намираше за нужно да се преструва. Причината за антипатията бе стара, от далечното минало. Някога Жуковски служеше като адютант на великия княз, генерал-губернатора на Москва, който смяташе Фандорин за свой заклет враг. Вече бяха изминали близо десет години, откакто негово височество се бе преселил на оня свят, но Владимир Фьодорович продължаваше да недолюбва Фандорин. Ераст Петрович отвръщаше на генерала със същите чувства, защото, за да обичаш човек, който не те обича, трябва да си или светец и Божи угодник, или бодхисатва, а Фандорин не бе нито едното, нито другото.
Обаче верността към починалия началник - не особено приятен субект, когото московчани никога не бяха обичали - предизвикваше уважение. В това имаше нещо самурайско. Още по-голямо уважение предизвикваха у Ераст Петрович деловите качества на главния началник на жандармерията. Той бе деен, добросъвестен човек, който не угодничеше пред вишестоящите.
123
От „фечдегер" - Feldjager (нем.) - служител на военната полиция в някои армии. В Русия - военен или