Трябва да се признае, че независимо от неприязънта си към Фандорин, Владимир Фьодорович високо ценеше професионализма и проницателността му. И двамата умееха да отделят личното от интересите на работата.
Емануил Карлович също не се усмихна на влезлия, но по друга причина. Той никога не се усмихваше, изобщо. Беше унил, изпит, вечно смучеше билкови дражета за стомаха, а цветът на лицето му бе зеленикав, в тон със сукното по чиновническите бюра. Сент-Естеф произхождаше от емигрантски род, избягал в Русия от ужасите на революцията. Неговите предци така и бяха останали да служат на северната империя - разпасана и безумна, но именно по тази причина безмерно щедра към хора умни и неразпасани. Емануил Карлович беше точно такъв: акуратен, изпълнителен и честен. Тези три рядко срещани (а още по-рядко съчетаващи се) у нас качества бяха осигурили на Сент-Естеф блестяща кариера, макар че Ераст Петрович би предпочел да види на най-отговорния полицейски пост по-енергичен човек.
Събитията в Баку бяха от огромна важност за държавата, а новините от днес придадоха на тукашната ситуация още по-голяма важност - и все пак Фандорин бе поразен от това, че едновременно две висши длъжностни лица бяха зарязали всичко и по неговия зов бяха дошли чак до другия край на империята в разгара на политическата криза, заплашваща да прерасне във война.
Още една причина, поради която нямаше нужда да се губи време за празни прелюдии. Ераст Петрович веднага заговори по същество. Разказа за многопластовия заговор, станал причина за стачката; за подозренията си относно подготвяната акция, която окончателно щеше да парализира нефтената индустрия; и най-накрая за трескавата, напълно безпардонна активност на австрийското разузнаване.
Докато директорът на Полицейския департамент слушаше внимателно, по лицето на Жуковски с увисналите бузи се изписа явно нетърпение, а веждите му все повече се сбръчкваха.
- Чуйте ме - прекъсна го най-накрая генералът. - Пристигнах тук не заради стачката и нефта. С това ще се заеме Емануил Карлович, след като отпътувам обратно за Петербург.
- Защо дойдохте т-тогава? - учуди се Ераст Петрович.
- Защото планината не пожела да дойде при Мохамед. Колко пъти ви викаха в Петербург? С телефонни обаждания, с екстрени телеграми. Но Фандорин не отговаря, Фандорин го няма, Фандорин е неуловим! - сърдито взе да изрежда Жуковски и вече не можеше да спре. - А времето тече, времето е скъпо! Всички ме тормозят - трима министри, премиерът, началникът на Генщаба, дори Негово величество: къде, по дяволите, е този Фандорин? В Баку, отговарям. Не можем да го измъкнем оттам. „Вървете и го намерете - това ми бе наредено. - Че той докато стигне до Петербург, вече ще е късно". Със специален влак, по специално опразнен път, пристигнахме тук за тридесет и седем часа. И още три часа и половина висим в тази дупка - командващият махна към гипсовите завъртулки по тавана -преди вие да благоволите да дойдете. Приказвате някакви глупости, а времето тече!
- Това не е глупост! - оскърби се Ераст Петрович. - Ако встъпим във война с Австрия...
Тежката длан на негово превъзходителство с оглушителен трясък се стовари върху масата.
- Ще ми позволите ли да довърша, ваша милост?! Знам, че се отнасяте непочтително към високопоставените, но досега не съм ви хващал да дърдорите излишно!
Фандорин пребледня, скръсти ръце на гърдите си и опари невежата с леден поглед:
„Устата си повече няма да отворя".
- Ха така... - Жуковски избърса с кърпа потното си чело. - Проклятие, що за климат! Слушайте и не ме прекъсвайте! Казахте: „Ако встъпим във война с Австрия". Не само ние ще встъпим във война и не само с Австрия. Към нас ще се присъединят Франция и Англия, към тях - Германия и Турция. Ще започне общоевропейско меле, каквото не е имало от времето на Наполеон, само че с използване на съвременни средства за унищожение. Ще загинат милиони, цели държави ще бъдат опустошени. Най-страшното е, че тези два локомотива вече се носят един срещу друг по един и същи път, от ден на ден се засилват все повече и никой, дори машинистите, не знае как да натисне спирачката или да се отклони по резервен коловоз. Във Виена и Петербург, в Париж и Берлин тълпи искат правителствата да бъдат твърди, вестниците подливат масло в огъня, генералитетът мечтае за ордени и повишение по служба, промишлениците вече пресмятат бъдещите печалби от военните поръчки. Само венценосците и трезвите политици желаят да бъде запазен мирът, но страстите са се нажежили прекалено. Кой монарх, кой политик би се осмелил да излезе срещу патриотичната истерия на обществото? Това би означавало да си навлекат обвинения в слабост...