- И тук не може да влезе външен човек, т-така ли?
- Тъй вярно.
- Има ли друг начин за влизане тук, освен коридора, по който минахме?
-Не.
Ераст Петрович още веднъж внимателно огледа помещението.
- С колко хора разполагате, капитане?
- На това дежурство застъпиха първа и трета рота. Според списъците това са 358 души.
- Как е разпределена охраната?
- Според инструкцията. Четири взвода охраняват сградата на помпената станция. Два взвода са разположени на територията, по вишките и на пропускателните пунктове. Още два взвода, разбити на по половин отделение, патрулират периметъра отвън. Пиле не може да прехвръкне, ваше превъзходителство.
- Не ни трябва да не може да премине, трябва ни да хванем това пиле... - Фандорин тръгна към изхода, капитанът го следваше. - Няма да седим и да чакаме, докато на престъпниците им скимне да ни нападнат. Ще нанесем изпреварващ удар. Ще осуетим плановете им. Ще ни трябват всичките ви хора. Вътре няма от какво да се опасяваме. Основната ни задача е да защитим п-периметъра.
- Според инструкцията нямам право при каквито и да било обстоятелства да оставя помпената зала без охрана.
- Колко човека са това: двама отвътре и един край металната рамка? Нека останат -небрежно махна Ераст Петрович. - По местата си ще останат и хората по вишките и караулните на портала. Всички останали отиват навън. Поставете плътен кордон по целия периметър на стената. Колко хора ще са необходими за това?
Началникът прецени:
- Това са 420 метра. При дистанция от три метра - 140 души, тоест три взвода и половина.
- П-превъзходно. Разделете останалите на две групи. Едната ще водите вие, другата ще поеме помощникът ви. От портала ще се подредите във верига и ще претърсите цялата местност наоколо - едната група ще тръгне наляво, другата надясно. Задачата ясна ли е?
- Тъй вярно - неуверено отговори Василиев. - Но тогава ще стане така, че вътре няма да остане почти никой.
- Станцията ще е херметично запечатана от външната охрана. На портала има к-караул. Аз също ще остана вътре. Ще се присъединя към онази група, която открие противника и встъпи в бой. Ако до този момент сме си давали вид, че нищо не подозираме, то сега решаващият фактор е скоростта. Дайте сигнал за тревога, командвайте „На оръжие!" Бързо, бегом! Сега е двадесет и два и четиридесет и девет. Точно в единадесет и нито секунда по-късно операцията по претърсването трябва да е започнала. Изпълнявайте!
Насреща му стоеше истински офицер. След като получи ясна заповед, престана да се съмнява. Извади една свирка, наду я три пъти по особен начин. След две или три секунди от различните краища на територията на станцията се отзоваха същите изсвирвания. Мигове по-късно отвсякъде се чуваха команди, тропане на ботуши, дрънчене на оръжие.
Фандорин бе застанал насред двора срещу портала и със строг вид си поглеждаше часовника, но мислеше не за началото на операцията, а за това, че няма начин да се върне в „Национал" преди полунощ.
„Нищо. Влакът е предназначен само за мен, няма къде да се дене. Генерал Жуковски също не е госпожица, ще почака. Освен това Сент-Естеф със сигурност му е доложил с какво се занимавам".
Сърцето му започна да бие по-бързо. Хазартното усещане преди лов, острият аромат на риска - не е ли в това истинският живот?
„А може и да успея до полунощ" - помисли Ераст Петрович, когато точно в единадесет иззад портала се чу:
- С бърза крачка, напред!
И още веднъж, с грузински акцент:
- С бирза крачка, напред!
На двора нямаше никого. Само на портала, през вратичката, изрязана в портата, се тъмнееха две фигури: часовоят и началникът на караула.
„Време е!"
Без да тича, сякаш се разхождаше, но всъщност много бързо Фандорин стигна до най-близката постройка (май беше електростанцията, която спомена капитанът). Като се озова на тъмно място, Ераст Петрович свали връхните дрехи и стана почти напълно невидим. Новоизпеченият действителен статски съветник остана облечен само с плътно прилепнал до тялото костюм на „промъкващите се". Ераст Петрович не обичаше да закрива лицето си с маска, затова просто прекара по него ръка, намазана със специален разтвор и кожата потъмня.
Дори ако сега някой внимателно оглеждаше двора, нямаше как да забележи безплътния силует, който се плъзна край стените към входа на централната сграда.
По празния коридор Ераст Петрович се придвижваше още по-бързо, без какъвто и да било звук.
„Вече са тук!"
На пода, под рамката на детектора, по лице лежеше пазачът, под него се разтичаше локва кръв. Маузерът му бе останал в кобура - убиецът или убийците не го бяха взели. Ясно защо: знаели са, че ще се включи сигнализацията.