Гол до кръста, с бяло лице и прораснала побеляла коса, Ераст Петрович със сигурност изпъкваше на абсолютно черния фон, като нарисуван с тебешир върху черна училищна дъска.
За по-добър ефект Фандорин дори взе да подвиква, докато, без много да бърза, крачеше между тъмните постройки.
- Ей, клъв-кълвачо! Лети насам! Сам съм!
Отпред се виждаше осветено с улични фенери кръстовище. Нямаше смисъл да продължава. Там се намираше полицейският участък на границата между Баку и Черния град. Кълвача със сигурност няма да тръгне натам.
На Фандорин и през ум не му мина да вика на помощ полицията. Той дори не беше взел маузера на убития дежурен. За да не се изкуши да застреля онзи, който трябваше да бъде заловен жив.
„Не, Кълвача не може ей така да избяга и да признае поражението си, без да отмъсти. Той задължително ще поиска да ме клъвне с клюна си. Иначе няма да е никакъв кълвач, а най-обикновено врабче. Някъде тук е. Спотаил се е. Проверява ме. Ей, къде си? Няма никаква уловка, не се страхувай. Сам съм, без оръжие. Идеална мишена".
Ераст Петрович вървеше бавно в обратната посока. След всеки двадесет крачки спираше и викаше в тъмнината:
- Убих едноръкия ви приятел! Не фалшивия, а истинския! Нима не искате да отмъстите?
Иска и още как. Достатъчно е да си спомним как в навечерието на най-мащабната диверсия Кълвача бе отишъл до Ялта, за да убие Спиридонов, с когото революционерите имаха стари сметки за уреждане.
Нощта е тиха, наоколо - нито звук. Виковете трябва да се чуват далеч.
Кълвачът чува. Наблизо е. Промъква се или вече си е избрал позиция, прицелва се.
„Уебли" е отлично оръжие: точно, удобно, скорострелно, но стреля точно на двадесет и пет, максимум тридесет метра. Щом Кълвача е предпочел това оръжие пред маузера, значи със сигурност познава слабите и силните му страни.
Няма да стреля отдалеч.
Затова Ераст Петрович се стараеше да се движи така, че да не се озовава едновременно на огневата линия на повече от две прицелни точки. Две точки все някак можеш да следиш, три вече е затруднително.
От време на време Фандорин се местеше вляво или вдясно от средата на пътя. Вътрешният му дистанциометър не спираше да работи.
Но ето че отпред се появи място, където стрелецът би могъл да се спотаи на три места: насред улицата стърчеше тъмната будка на някакъв трансформатор. Докато вървеше от станцията към кръстовището, той премина тази зона, без да се замисля - беше сигурен, че Кълвача е някъде отпред. Сега обаче ще трябва да се избира, дали да обиколи будката отляво или отдясно. При всички случаи разстоянието до удобните за засада точки няма да надхвърля двадесет метра.
Ако трябваше да избира, Фандорин би се скрил в кирпичената къщичка с избити прозорци, която бе почти плътно до пътя. Но и иззад будката бе удобно да се стреля, а и от другата страна, където в тъмното се виждаше купчина натрошени тухли.
Освен това луната сияеше особено ярко. Вятърът прогони леките, прозрачни облаци от небето.
Ераст Петрович престана да вика, в това вече нямаше никакъв смисъл. Ако Кълвача все пак беше избягал, нямаше да може да чуе. А ако е тук, защо напразно да напряга гласните струни?
Фондорин погледна изкосо към къщурката със зеещите прозорци и забави крачка. В тази ситуация не си струваше да разчита на слуха си. Противникът не е такъв идиот, че да се издаде с изщракване на предпазителя. Патронът със сигурност вече отдавна е в цевта, предпазителят е свален. Фандорин разчиташе само на прословутия хикан, „усетът на кожата", тоест на инструмент, неизучен от науката, а следователно и несигурен. Нинджите вярват, че човешкият поглед е материален; ако е насочен към теб, можеш да го усетиш. Колкото по-съсредоточен и емоционален е погледът, толкова по-осезаем е.
Може би напрегнатите нерви си правеха шега с Ераст Петрович, но по кожата му изведнъж плъзнаха тръпки. Някой се взираше във Фандорин от тъмното. Съдейки по интензивността на усещането - много съсредоточено и изключително емоционално.
Странно бе само това, че тръпките го полазиха по врата, под тила, макар че този, който се целеше, трябваше да е пред него. Зад гърба му остана кирпичената съборетина, но преди миг оттам никой не стреля.
Ераст Петрович замря, готов да мръдне едновременно с огъня от изстрела.
- Горе ръцете, ваше превъзходителство!
Гласът идваше отзад - „хикан" не го излъга. Трябваше да го послуша.
„Все пак е в къщичката! Май е крайният десен прозорец. Защо не стреля преди това? Защо не стреля сега?"