Фандорин, разбира се, не разбра краткия им разговор, но всичко беше ясно и така. Кочияшът е радостен да услужи на великия човек и знае, че няма да остане невъзнаграден.
„Правилно ли постъпвам, като го отвеждам от привичната му среда, където се чувства като риба във вода? Но ако разследването бъде успешно, на Хасим ще му опростят всички грехове... Впрочем, той може веднага да извърши нови, нали?"
Ето за какво мислеше Ераст Петрович, докато гледаше монументалния си кочияш, който подканяше конете да препускат по-бързо. Екипажът профуча през спящия град назад към промишлената зона. Това пагубно място май никак не искаше да се разделя с московския гост.
„Половин час натам. Там максимум десет минути. Оставяме Клара пред полицейския участък. И в никакъв случай не бива да позволя да ме тероризира: спасил съм я и сайонара[129]".
По най-оптимистични сметки пак излизаше, че няма да може да се върне обратно до Шемахинската порта преди три след полунощ, а влакът може би ще потегли чак преди съмване.
„Нищо, заради стачката пътят е празен, може да не се намалява скоростта по гарите, ще наваксаме" - успокояваше се Фандорин.
Ето го отново и Черния град, отдавна не сме се виждали.
Този път на прелеза свиха в другата посока, където въздухът беше още по-окаден, а пейзажът - съвсем мрачен: само някакви схлупени бараки с тъмни прозорци.
- Тук има мазутен завод - обясни Хасим. - Затова е Черна улица. Работници, кои на завод работят, също черни. Сега ги няма, никой. Стопанинът Джабаров, лоша човек, изгонил ги... Бележка ей там се търкалял.
Той посочи някаква къщичка, която по нищо не се отличаваше от останалите - същите черни окадени стени.
„Джабаров? Това е младият нефтопромишленик, който на банкета в Мардакян жадно зяпаше Клара - сети се Ераст Петрович. - Да не би пък той да е тайнственият похитител?"
- Странно местенце за любовно г-гнездо. Сигурен ли си, че е тук?
- Хубав място - отвърна Хасим, като с пъшкане слезе на земята. - Никой няма да търси. Може килим да се стели, на стена коприна да се окачва. Красиво ще става. Защо въпроси питаш? Аз знам ли? Сега ще влизаме, ще видим.
Ераст Петрович си спомни, че и в двата пистолета - в големия и в малкия, не бяха останали патрони.
- Случайно да имаш р-резервно оръжие? Аз съм с празни ръце.
- Защо да няма? Винаги има.
Фандорин внимателно тръгна напред с револвера, който му даде Хасим, в ръка. В къщата беше тихо, но това не значеше нищо.
Бутна скърцащата врата. Не беше заключена.
- Шшт! Аз влизам първи, ти след мен. Светна с фенерчето.
Тук май не живее никой: навсякъде боклук, трошляк. Но каква е тази едва различима светла ивица на пода?
Процеп. От там идва светлината.
Ераст Петрович въздъхна с облекчение. Сега - бързина и натиск.
Той хвана халката, прикрепена към люка, дръпна я - видя слабо осветена стълба, която водеше надолу. Втурна се надолу по стълбите.
Изведнъж върху тила му се стовари тежък удар - и Фандорин довърши слизането не така, както смяташе, а с грохот се изтърколи надолу. И се приземи в мрака.
Дойде на себе си и помисли: „Стоп. Това вече ми се е случвало. Неотдавна. Що за тъпо дежа вю? Само дето не мирише на жасмин".
Седеше завързан за стол, съвсем като предишния път в застрахователната кантора. Вярно, че този път без възглавници и беше омотан доста по-обстойно: не само ръцете, но и коленете бяха стегнати с въжета.
В тила му недвусмислено бе опряно метално дуло. Помещението беше без килим и коприна, цялото едно такова черно, но Фандорин не успя да го огледа, защото пред себе си видя човек, който по никакъв начин не можеше да бъде тук.
- Съвзе ли се? - попита Кълвача. - Сега ще си отида. Просто исках да ме видиш и да разбереш кой от нас е победител.
В черната стая миришеше на прах и още - слабо - на нещо познато. Парфюмът на Клара.
- Къде е Клара? - попита Фандорин със скърцащ глас.
- Пуснахме я. Защо ми е тази кукла? - повдигна рамо нелегалният. - Не се и съмнявах, че като за последно ще решиш да се направиш на рицар. Хората от твоята порода са прекалено предсказуеми.
- С Хасим какво стана? - попита тогава Ераст Петрович.
Но Кълвача не се обърна към него, а към онзи, който стоеше зад Фандорин и се целеше в тила му.
- Това е, тръгвам. Твой е.
Ухили се, намигна, изчезна от полезрението. Звук на отдалечаващи се стъпки. Изтропване на вратата. Тишина.
Пред безпомощния Фандорин се появи човек, облечен в черно.
- Трябва да те убия - каза Хасим, поклащайки револвера. Но първо искам да поговоря с теб. Ти си силен човек, ти не заслужаваш да умреш като овен.