-О, да!
- А след това гледате в камерата - с такъв поглед, дълъг, в който... - Леон отново замаха с ръце, без да е в състояние да намери правилните думи. - Мислех за тази сцена цяла нощ. Написах стихотворение... То по-добре ще ви обясни, слушайте.
Клара впери в постановчика отдолу нагоре сияещия си поглед, който Фандорин много добре помнеше от идиличния период на брака им. Ераст Петрович въпросително погледна Симон. Той се бе изчервил, свел поглед надолу.
- Съжалявам... Мой пропуск... - измънка продуктьорът. - Макар че какво можех да направя?
„Ах, ето на какво се дължи твоята сконфузеност - помисли Фандорин и по-внимателно се вгледа в репетиращата двойка. - Режисьорът е пламнал от страст, това се вижда по зачервените страни, по трескавия блясък в очите. Но и Клара е влюбена. Или играе влюбеност. Макар че при нея това е едно и също. Значи Маса може и да е бил прав, когато предложи да нарече Баку „Бягство от вещицата"? Господи, нима... Това би било избавление! Талантлив режисьор - ето по кого е способна да се увлече Клара - сериозно и за дълго. Имат толкова общи неща".
А през това време господин Арт декламираше стихотворението. Гласът му беше звучен, превъзходно модулиран.
Един ден, може да е скоро,
ще скъсам тази маска тясна
с парчетата от сраснала се кожа.
Ще има болка - нека е така.
От доброволната неволя,
тъй, както Одисей, повикан от сирена,
напускам таз омразна сцена.
Край! Успях аз тази болка да преборя.
Утихна мъката и смея се сега.
Тих партерът е, мълчи и всяка ложа.
И щом не ме намери в килията ужасна,
гръб ще обърне Терпсихора.
- О, колко е прекрасно! - простена Клара. Великолепни, обилни сълзи потекоха от очите й. Тази нейна „сълзлива дарба" - умението да плаче истински на сцената - винаги разтърсваше зрителите в театъра.
- Какво му е прекрасното? - избоботи Симон, очевидно притеснен, заради Ераст Петрович.
– Всичко е джаста-праста. В средата на стиха тъкмо взе да става нещо, а след това пак отиде наникъде.
- Защо? - възрази Фандорин. - Доста изящно. По новата мода - стихотворение реверси с огледално римуване. По салоните се изпълнява на два гласа - мъжки и женски, с клавирен съпровод. Мъжът декламира първия стих, жената с приглушен като ехо глас - последния. Мъжът - втория, жената – предпоследния. И така цялото стихотворение от двата края към средата.
- Моля? - попита Симон, който не беше особено чувствителен към изящната словесност.
Не, още не се е стигнало до изневяра, определи Фандорин, докато гледаше как режисьорът благоговейно пада на едното си коляно и допира устни до крайчетата на пръстите на Клара.
Но е въпрос на време. Просто не трябва да им се пречка човек. И изведнъж се опомни, засрами се. Може ли един благороден мъж да разсъждава по този начин? Особено ако е мъж!
- А ние какво си шепнем тук с теб? - сърдито каза Ераст Петрович, блъсна вратата и тропайки с токовете на обувките си, влезе в снимачния павилион.
- О, Боже!
Като забеляза съпруга си, който се появи изневиделица и с решителна стъпка закрачи към нея, Клара скочи, притисна длани към пламналите си страни. Изправи се и Леон Арт. Финото му, нервно лице се разкриви от ярост.
- Какво става?! Кой смее?!
- Това е мъжът ми... - измънка Клара и направи опит да се усмихне. - Ераст, мили, аз наистина ти писах, че безумно ми е домъчняло за теб, но защо трябваше...
- Донесох вашите тоалети - прекъсна я Фандорин. - Сандъкът вече е качен в апартамента ви.
Режисьорът мъртвешки пребледня. Прекрасните черни очи на гения се разшириха от ужас и станаха като стъклени. Ераст Петрович се почувства като Горгоната Медуза. Усмихна се възможно най-мило и се представи.
Онзи му подаде вяло слабата си ръка. Лицето му стана трагично. Господин Арт изглеждаше така, сякаш ей сега щеше да се разридае.
- Отседнал съм в друг хотел, за да не преча на работата ви - спокойно продължи Фандорин, като се обърна към жена си.
- Имам работа в Баку. Ще бъда много з-зает. Може би повече няма да се видим. Но аз непременно исках да се появя пред вас и да ви пожелая успех на снимките.
Режисьорът веднага живна. По бялото му лице плъзнаха червени петна. За сметка на това Клара сякаш бе озадачена и гледаше въпросително съпруга си.
Ераст Петрович се притесни, че може да е прекалил, и бързо добави: