Ераст Петрович въздъхна. Той се досещаше от кой точно момент се бе лишил от благоразположението на Фортуна. Нямаше кого да вини за това освен самия себе си.
Но в следващия миг сухото му лице се смекчи, а устните под идеално подстриганите черни мустаци дори се разтегнаха в усмивка.
На верандата изскочи Маса, неговият слуга и единствен приятел на този свят. Кръглата му физиономия светеше от щастие. За две седмици на главата на японеца бе пораснала коса -гъста, твърда четина. „Ама че работа, побелял е наполовина - учуди се Фандорин. - И той остарява. На колко стана? На петдесет и четири."
Обикновено Маса се бръснеше до голо - с кинжал от най-острата стомана в света, „тамахагане". Но когато господарят отсъстваше, той оставяше косата си да расте: първо, в знак на печал, а освен това, „за да престане гравата да диса, це прекарено много мисри". Той смяташе, че щом господарят не е до него, няма защо да си напряга мозъка. Нека подремне.
За тридесет и шест години съвместен живот слугата се бе научил да разпознава настроението на Ераст Петрович от пръв поглед, без думи.
- Съвсем ри е зре? - Той зацъка с език, докато вземаше пътната чанта и калъфа за дрехи. Но не се отмести и прегради на Ераст Петрович пътя към двора. - Не бива да се носи торкова зро у дома. Нека остане тук.
Той имаше право. По-добре е злобата да остане навън, иначе ще се засели у дома - после ще е трудно да се прогони. Фандорин погледна настрана, за да не попари японеца с ледения си пламък, той не бе виновен за нищо. Затвори очи, изравни дишането - започна да гони безплодния гняв от душата си.
След убийството на Спиридонов той се опита да открие престъпника по прясна следа. Но първите, най-ценните часове отидоха за унизителни и безполезни обяснения с дворцовата полиция, Охранния отдел, жандармерията, придворното ведомство и други инстанции, които се занимаваха със сигурността и благополучието на Негово величество. За застреляния полковник почти не се сещаха. Всички бяха скандализирани от това, че терористът се бе озовал толкова близо до свещената особа на императора. Всеки трепереше за собствената си длъжност, всички викаха и си прехвърляха отговорността - както и се случва обикновено, когато в непосредствена близост до трона се случи извънредно произшествие. Градоначалникът на Ялта благоразумно получи пристъп на гръдна жаба, който го споходи точно по време на доклада пред императора - и с това си издейства прошка. В крайна сметка вината бе прехвърлена върху онзи, който вече не можеше да се оправдае - тоест върху покойника. Нима той по силата на длъжността си не бе задължен да се грижи за сигурността на резиденцията? В името на общественото спокойствие смъртта на Спиридонов бе обявена за естествено-скоропостижна, а от всички посветени взеха подписка за неразгласяване.
Едва когато утихна административната истерия, Ераст Петрович получи възможност да работи. Обаче, независимо от това, че вися в проклетата Ялта повече от седмица, така и не успя да попадне на никаква следа. Одисей се бе появил от нищото и бе потънал пак в нищото.
Той несъмнено е знаел, че Атина е двоен агент и успешно бе използвал това обстоятелство за свои цели. Уловката, към която бе прибягнал, за да изпълни присъдата над Спиридонов, в традицията на японските „промъкващи се", се нарича „да убиеш комар върху опашката на тигъра": тоест да заблудиш противника, като се направиш, че преследваш голяма цел, а всъщност да поразиш малка. Другарят Одисей, този болшевишки нинджа, бе изпълнил безукорно класическата манипулация.
Фандорин няколко пъти дълго беседва с Атина, у която, както се оказа, нямаше нищо божествено. Тази жена бе хитра и дори ловка, но изобщо не беше умна, което впрочем е типично за двойните агенти.
Стана ясно, че Одисей е с кльощаво телосложение, ръст среден, коса - късо подстригана, брада и мустаци „умерени", особени белези няма и изобщо „не хваща окото по никакъв начин" - много благодаря за такъв словесен портрет. Атина не разпозна престъпника на юношеската му снимка - много се бил променил.
Престъпникът не бе оставил отпечатъци нито върху пушката, нито в дома на Атина - явно специално се беше погрижил за това. Човек можеше да си помисли, че той, подобно на привидение, изпратено от Лукавия, се е привидял само на агентката заради греховете й, а всъщност никакъв Одисей не е и съществувал.
За това, че не става дума за дявол, а за жив човек, свидетелстваха само два малки пропуска, които този неестествено предвидлив субект все пак бе допуснал.