Алфред Ван Вогт
Черният хищник
I
Кьорлът безцелно бродеше в мрака. По небето едва се забелязваха далечните звезди. Тъмната и тежка нощ без желание отстъпваше пред мрачната зора, която изпускаше червенината от лявата страна на звяра. Дрезгавото зарево не обещаваше затопляне. Бавно и мъчително се проявяваха очертанията на местността, толкова страшна, че и в най-кошмарния сън не би се появило подобно нещо.
Наоколо се показаха черни назъбени канари и безжизнена траурна равнина. Пипалата на светлината зашариха сред сенките. Над хоризонта се издигна бледото петно на слънцето. Аленочервеният лик навяваше тъга.
И отново никакви признаци на айд-същества. Напразно бе изразходвал силите си през последните сто дни да ги търси. Усещаше силен глад и настървеност. Точно тогава застина на мястото си, обхванат от страшна догадка.
Огромните предни лапи се разтрепераха от внезапно появилото се напрежение, което накара да се оголят всички нокти, остри като бръсначи. Дебелите пипала над рамената зашаваха и се чу тих плъзгащ звук на търкаща се кожа. Завъртя огромната си котешка глава и чувствителните му мустачки, неговите уши, отчаяно затрептяха и затърсиха да доловят всеки дъх и всяко шумолене в пространството.
Никой не се обаждаше. В нито едно ъгълче на свръхсложната му нервна система не записука бърз сигнал. Никакви признаци на айдове — единствената му храна на тази забравена от бога планета. Кьорлът съвсем оклюма. Котешкият силует се вписа на фона на мътното ръждиво небе като гротескна гравюра на черен тигър в царството на сенките и злото. Потисна го загубването на усещанията.
Той притежаваше такива органи на осезанията, че засичаше органическите айдове на много мили разстояние. Сега изглежда нещо се бе развалило и неуспехът му да влезе в допир подсказваше настъпването на физическа деградация. Болестта бе неизлечима и той знаеше това. През изминалото столетие седем пъти бе срещал отслабнали кьорлове, така изпаднали, че не успявали да помръднат. Техните иначе безсмъртни организми били напълно изтощени и обречени на гибел поради липсата на храна. Тогава той лакомо ги бе разкъсвал и изсмуквал незначителното количество айдове, които още поддържаха жалкия им живот.
Като си спомни това, кьорлът затрепера от възбуда. После нададе глас — дръзкият рев разцепи въздуха и ехото запробягва от скат на скат и отново се върна при нервите му. Инстинктивно направи твърда заявка за живот. А после изведнъж се вцепени.
Във висините на далечния хоризонт забеляза малко сияещо петно, което бързо, невероятно бързо порасна и се превърна в метално кълбо. Това бе огромен кораб и повърхността му пробляскваше като полирано сребро. Грамадата просвистя над главата на съществото и видимо забави скоростта си, пресече черната полоса на планините вдясно, за миг спря почти неподвижно, а после се гмурна в нищото и изчезна от погледа.
Кьорлът подскочи. Вцепенението премина. Ловко извивайки тялото си като тигър, той затича между скалите. Мустачките на ушите му, независимо от намалялата чувствителност, потреперваха и съобщаваха, че там има много айдове и от предчувствието за близката храна дори усети връхлитането на вълна от нетърпим глад.
Далечното и порозовяло вече слънце се бе издигнало високо в тъмночервеното небе, когато той се показа над купчината скали и погледна надолу към развалините на града. Сребристата грамада, колкото и голяма да беше, представляваше песъчинка на фона на огромните квартали на отдавна изоставения и разпадащ се на прах бивш град. Непосредствено от кораба се излъчваше затаен дъх на живот. Той бе легнал в долчинка, която сам бе издълбал със собствената си тежест в твърдата и неподатлива каменна пустиня, започваща веднага след границите на загиналото творение на изчезналия разум.
Разтвори се люк в пробляскващата повърхност, от недрата на кораба се появиха двуноги същества и се стълпиха на края на ескалатора. Гърлото на кьорла се присви от нетърпение и невъзможност повече да чака. Обхвана го мъчително желание да се нахвърли на тези хилави същества и да ги разкъса. Те излъчваха такова количество айд-трептения, че съзнанието му леко се замъгли.
Но червени припламвания в мозъка заглушиха порива още когато той във вид на електрически импулс тичаше към мускулите му. Това бяха спомени от далечното минало на собствената му раса за машини, които могат да убиват, за сили, които надхвърлят възможностите на собственото му тяло. И мозъкът изтрезня. Имаше достатъчно време да види, че тези същества носят обвит около телата си някакъв прозрачен материал, който преливаше в различни цветове под въздействието на слънчевите лъчи.