— Аз напълно съм сигурен, че Кент улучи муцуната му — настоя Смит. — Разбира се, вибрационният пистолет дори човек не убива веднага, но може поне да го рани. А котката, без съмнение, няма никакви следи от рани — тя дори не трепна. Аз не мога да твърдя със сигурност, но в светлината на нашите съмнения… — Сиедъл бързо се съвзе. — Може би кожата му е добър изолатор за топлина и енергия?
— Възможно. Но като не сме наясно с нищо, не е ли по-добре да поискаме от Мортън заповед да го затворим в клетка?
Докато Сиедъл със съмнение се намръщи, Кент побърза да подхване идеята:
— Сега наистина говорите делово, Смит.
— Следователно, Кент — побърза да се присъедини Сиедъл, — ако приберем котенцето в клетка, вие ще се почувствувате ли удовлетворени?
Кент помисли и без особено одобрение се съгласи:
— Да, моля. Ако и четири дюйма микростомана не издържат, то по-добре да предадем кораба доброволно в ръцете… извинявайте, в пипалата му.
Гросуенър нямаше какво да добави. В рапорта си до Мортън бе стигнал до извода, че клетката не става за изолиране на звяра поради елементарната конструкция на ключалката.
Сиедъл се прилепи към стенния микрофон и размени шепнешком няколко думи с някого, след което се върна обратно.
— Директорът казва, че ако го заведем в клетката, без да прилагаме сила, той няма да има нищо против. Ако не успеем, то нека го оставим в помещението, където сега се намира. Какво ще кажете за това?
— В клетката! — отговорът бе дружен и хоров.
Гросуенър почака, докато стане тихо, и заяви:
— През нощта може да го пуснем навън — котката никъде няма да изчезне.
Кент го измери с поглед и ядно каза:
— Изглежда вие самият не сте успели да разберете докрай нещата. Ту му спасявате живота, ту заявявате, че е опасен.
— Звярът сам си спаси живота — сухо отговори Гросуенър.
Кент сви рамене:
— Да го затворим в клетката. Това е най-подходящото място за убиец.
— Сега, когато решихме — заговори Сиедъл, — ни остава само едно — да измислим как да осъществим затварянето.
— Вие непременно ли искате да го затворите в клетката? — запита Гросуенър.
Никой не му отговори, а и той не очакваше отговор. Пристъпи няколко крачки напред и хвана за края едно от пипалата на кьорла. Животното леко се дръпна, но човекът не отстъпи — стисна по-здраво пипалото и посочи с ръка вратата. Котката се поколеба секунда и после беззвучно премина през стаята.
— Трябва съвсем точно да отчетем времето — възкликна Гросуенър. — Включете часовника.
Миг по-късно кьорлът покорно последва нексиалиста през другата врата. Оказаха се в квадратно помещение — на противоположната стена имаше още една врата. Гросуенър влезе в нея. Котката се опита да го последва, но портата хлопна пред носа й. Почти едновременно с това отзад се раздаде метално тракване. Животното се обърна и видя, че и тази врата е затворена. Когато електрическата ключалка заработи, то усети тока през проводниците. По муцуната му премина презрителна гримаса, когато разбра предназначението на този обшит със стомана капан. Стотици години мозъкът му се занимаваше с мисли само за храна и храна. Сега зашаваха спомени от миналото. Организмът криеше способности, които то отдавна не бе прилагало.
Изучи обстановката, разбра как се разпределя енергията в околната среда и седна на задните си крака. Ама че глупаци! В очите му блесна отвращение. Протегна се сладко, прозя се и накрая тялото му се настани удобно на пода. То легна и затвори клепачи.
Измина час и кьорлът чу някой — изглежда беше Смит — да се занимава с някакъв прибор на покрива на затвора. Неволно скочи на крака и затрепера. Първата му мисъл бе, че не е оценил докрай способностите на тези същества и те сега ще го убият. А той бе разчитал, че ще има още време да изпълни замисъла си. Опасността го извади от релсите. И когато усети излъчване, по-ниско от видимото, то напрегна нервната си система, готов да реагира незабавно срещу всяка възможна опасност. Няколко секунди трябваше да минат, преди да разбере какво става — правеха снимки на вътрешните му органи.
Скоро Смит си отиде. Известно време отвън продължи да се донася шум — някъде далеч от него хората продължаваха да се занимават с работите си. Постепенно навсякъде затихна. Кьорлът търпеливо чакаше — нужно бе на кораба да има пълна тишина. Много отдавна, преди още да постигнат относителното си безсмъртие, тези същества също бяха спали през нощите.
Огромният кораб замлъкна, но един звук не стихваше. Равномерно се раздаваше тракането на два чифта обувки. Те преминаваха край килията му, затихваха нейде в далечината и отново се връщаха. Неприятното бе в това, че часовоите не вървяха един до друг. Отначало промаршируваше единият, а после приблизително на тридесетина крачки след него и другият.