Кьорлът веднага разбра защо тези същества са тук — научна експедиция от друга звезда. Учените изследват, а не унищожават. Няма да го убият, ако той не се нахвърли на тях. Учените са особен вид глупаци.
Гладът го направи смел. Той се показа, без да се крие. Видя, че пришълците го забелязаха. Те се обърнаха към него и застинаха на местата си. Трима от тях, които се оказаха по-близо до него, бавно се оттеглиха към големите групи. Един от тях, малък на ръст, извади тъмен метален предмет от чантата на бедрото си и небрежно го подхвърли нагоре. Това го разтревожи, но продължи да тича. Късно бе да отстъпи.
Елиът Гросуенър бе най-отзад близо до стълбата. Свикнал бе да стои в сянка. Той бе единствен нексиалист на борда на „Космическите гончета“ и колегите от другите науки не му обръщаха достатъчно внимание. Дори повечето не знаеха какво точно означава този термин, а и не горяха от желание да се поинтересуват. Възнамеряваше да ги просвети, но досега не възникваше подходящ случай.
В наушниците на скафандъра прозвучаха гласове, някой захихика, а после произнесе: „Шансовете ми срещу тази грамада са нищожни“. Това бе Грегър Кент, който възглавяваше химическия отдел. Макар и нисък на ръст, той бе истински гигант като душа. Почти всички на борда му бяха приятели или привърженици и той бе решил да издигне кандидатурата си за длъжността директор на експедицията за предстоящите избори. Сега бе единственият, който извади оръжието си и наблюдаваше как се приближава чудовището. Чакаше и подхвърляше в ръце продълговатия инструмент.
Следващият глас, който се раздаде, по-нисък и не толкова напрегнат, бе на Хол Мортън, директора на експедицията:
— Кент, не забравяйте, че в тази експедиция се оказахте благодарение на способността ви да пресмятате възможностите и да не оставяте много място на случайностите.
Каква приятелска забележка. Той не обръщаше внимание на това, че химикът бе провъзгласил себе си за претендент за неговото място. Това бе импровизиран дипломатически ход, с който да създаде в по-наивните слушатели представата, че Мортън не изпитва лоши чувства към съперника си.
Гросуенър не се съмняваше, че директорът е способен на такава изисканост. Беше се убедил, че той е проницателен, достатъчно честен и интелигентен да управлява всяка ситуация с майсторство, шлифовано до автоматизъм.
Мортън пристъпи напред, по-далеч от останалите. Мощната му фигура бе защитена от прилепващ металически скафандър. През наличника директорът наблюдаваше гигантската котка да тича право към него по черната камениста пустиня.
Зазвучаха и други гласове:
— Не бих искал да срещна това котенце на усамотена алея.
— Не говори глупости. Това е разумно същество. Възможно е да представлява господстващата раса.
— Физическият му строеж — гласът принадлежеше на Сиедъл, психолога — подсказва животно, приспособяващо се към околната среда. Но ако погледнем нещата от друг ъгъл, идването му при нас, както става сега, не е действие на животно, а на разумно същество, което е убедено в нашата разумност. Забележете какви са движенията му. Сковани! Това ни казва, че то е напрегнато, внимателно и знае кой от нас носи оръжие. Как желая да разгледам отблизо пипалата на плещите му. Ако краищата им се стесняват по подобие на китки или чашковидни засмуквачи, може да се предположи, че то е потомък на обитателите на този град.
Замълча за известно време и после произнесе още няколко думи:
— Би могло да ни помогне, ако успеем да се разберем с него. Въпреки че аз съм по-склонен да предположа нещо друго — то е резултат на израждане и преход в първобитно състояние.
Кьорлът се спря на десетина крачки пред най-близкото същество. Жаждата за айдове грозеше да вземе надмощие над разума. Съзнанието се изместваше някъде встрани и му трябваха мъчителни усилия да го задържи на място. Струваше му се, че е потопен в разтопен метал и скоро няма да излезе от него.
Хората се приближиха. Кьорлът забеляза, че го разглеждат с интерес и дружелюбно. Устните мърдаха под прозрачните наличници на шлемовете. Такъв им е начинът на комуникация, реши той, защото това, което възприемаше, пристигаше в пределите на честотите на приемния му диапазон. Съобщенията бяха безсмислени. Опита се да изобрази дружелюбие, изрече името си с помощта на ушните мустачки, сочейки едновременно себе си с едно от пипалата.
— Чувам някакви шумове в шлемофона — гласът бе непознат на Гросуенър, — когато си тръска мустачките. Мортън, усещате ли ги?
Директорът отвърна и едва сега Гросуенър позна гласа — беше Хърлоу, шефът на връзките. Душата му се радваше, благодарение на тази твар успя да запише гласовете на толкова важни персони на борда. Още в началото на полета си бе поставил подобна цел.