Север Гансовски
Черният камък
Да, пришълците… Любопитен филм, нали? Впрочем жанрът му не е съвсем ясен. Не можеш да го отнесеш нито към научното, нито към художественото кино. А може би — фантастична натурфилософия? Да вземем заглавието „Спомени за бъдещето“. Как да се разбира — че древните свидетелства за посещението на Земята от чуждопланетни същества намекват за нови контакти в бъдеще? Но защо тогава са „спомени“?
Не, не, няма да споря, филмът е красив — Баалбекската тераса и тези рисунки в пустинята. Но ми се струва, честно казано, че огромните камъни на Баалбек говорят не за това, че някога при нас са идвали премъдри хора от звездите, а точно обратно: че хората винаги са се стремили към звездите, жадували са да се докоснат до някакви висши истини. Не е шега работа да изсечеш, да одялаш и да пренесеш, където трябва, такива канари. И хората са го правили не само под страх от наказание, но и още за това, защото са вярвали, че то ги доближава до нещо, което стои над всекидневните грижи за насъщния. Естествено, това е ставало на религиозна основа, но в ония древни времена иначе не би могло и да бъде. Между другото, когато са възникнали, религиите са играели друга роля, не както по-късно. В основата им е залегнал опитът на разума да опровергае видимия хаос на битието, да намери в него закономерност, да се издигне до синтеза. Силата на религиозните обреди е била в това, че те са придавали някакъв, макар и лъжлив, но все пак възвишен смисъл на съществуването на античния или,да кажем, на средновековния човек. Оттук идва и вдъхновението на онези, които са строили храмове с удивителна красота, пишели са вълнуваща музика… И всичко това е ставало тогава, когато светилищата вече са били центрове на подтисничеството…
Какво казвате — „нищо не значи“? Е, да, нищо. Ето — ние с вас гледахме филм, в който се намеква, че на Земята са идвали пришълци. Да допуснем, че е така. А по-нататък? Нима можем по-иначе да разглеждаме проблемите, стоящи пред хората? Зад нас е зданието на Московския университет и на сутринта аудиториите му отново ще се изпълнят от студенти. Долу се е ширнала Москва и след няколко часа, както обикновено, ще тръгнат автобусите, тролейбусите, отново ще стане тясно пред входовете на метрото. Независимо от това, дали на нашата планета някога са идвали чужди космонавти или не, животът си е все същият. Нищо не е променило темата на деня.
Ето защо ми се струва, че е по-добре да поговорим не за това, дали преди хиляди години някой е долитал на нашата планета, а за пришълците, които днес живеят сред нас. И съвсем не са се наредили зле между впрочем…
Няма защо да се усмихвате така недоверчиво. По-добре ми кажете, чували ли сте за „феномена X“? За него много не се приказва, но знаещите знаят. Ясно, значи сте чували! Не, този човек нищо не е трошил. Цялата работа е там, че той гледа да се пази от рентгеновата апаратура, а пък и от медицината изобщо. Вие сигурно сте чували някакви слухове, ала работата е съвсем друга.
Представете си четиридесет и пет годишен висок и набит гражданин, който заема поста търговски директор на галантерийна фирма. Струва ми се, че се нарича „Епоха“ или „Вселена“ — там обичат надутите неща. Фирмата произвежда ножици, кожени табакери, парфюмерия, кожена галантерия, а също така и онези пътни чанти с множеството медни токи, които струват петнадесет рубли, но се разпадат още докато се придвижвате с автобуса до аерогарата. Та така, нашият Шуркин (той се казва Шуркин) успешно се занимава със своята търговска дейност и веднъж му се пада карта за екскурзия във Франция. Картата е по профсъюзна линия, с намаление. Щом е карта, значи, трябва и медицинско свидетелство за здравословното му състояние. Шуркин важно, с тежест отива в районната поликлиника (той прави всичко с тежест) и става ясно, че няма картон, защото през целия си живот нито веднъж не е боледувал. Прекрасно! Изваждат му картон и му дават талон за флуорограф. Има малка опашка, търговският директор авторитетно се появява в коридора и сяда до вратата. Най-сетне строгата служителка го пуска, той застава пред апарата. А след два дни служителката разстроена чука на вратата на главния лекар. Машината е блокирала! Защо? Не се знае. Блокирала и толкова. На снимките на всички, които са влизали в рентгеновия кабинет преди и след директора, се виждат много добре дробовете, сърцето и другите вътрешности. А при Шуркин лъчите засекли: вижда се само сив силует, сякаш нашият герой се състои от абсолютно еднородна тъкан. Даже и гръбнакът му не се вижда… Още веднъж го снимат, отново същото. С огромна мъка успяват да уговорят Шуркин за трети път да застане пред екрана. Тук вече са се намесили рентгенорадиологическият НИИ, Институтът по биология „А. Н. Бах“, Институтът по биофизика. Институтът по антропология. Край директора са се струпали побелели академици, доктори на науките са затаили дъх, кандидати са застинали в очакване. Изгасят светлината, чува се звън, екранът светва, но там отново се вижда гладка сива сянка и в анфас, и в профил. Именно сянка, а не чернота, както би се получило, ако лъчите изобщо не преминават през Шуркин. Те си проникват, но не отразяват детайли. Бързо се свиква съвещание на висше медицинско ниво. Предлагат на Шуркин да се подложи на изследване. Но удрят на камък: търговеският директор си знае правата, иска свидетелство. Най-сетне му го дават, Шуркин заминава за Париж, донася оттам газови лампи, газови запалки, блузи, някакви специални вратовръзки и отново се заема със своята работа. Да се изследва? Защо? Шуркин вдига рамене. Да, той е съгласен, че интересите на науката го изискват. Но между впрочем той също има интереси. Първо, той не може да изостави работата си, а що се касае до вечерите, днес има мач между ЦСКА и „Динамо“, утре има среща с една позната, за вдругиден се е разбрал да играе табла — няма да лъже хората я, в четвъртък трябва да откара колата на технически преглед, а в петък заминава за два дни на вилата. Интересното е това, че макар нашият приятел на работа да не се усмихва много и да се отнася към посетителите хладно и дори враждебно, в ресторанта той неочаквано може силно да се разсмее и равнодушните му очички да се оживят при вида на добре приготвени кметски кюфтета или, да речем, красива сервитьорка. Всъщност той е от онзи тип, който в Америка наричат плейбой, в дореволюционна Русия се наричаше бонвиван, а в наше време, тъй като нямаме по-кратко определение, го наричаме човек, който обича да живее за свое удоволствие. Последното на Шуркин напълно му се удава, тъй като на неговите услуги е волга, предназначена за износ, двуетажна вила в Подмосковието, записана на тъщата, още една виличка и място край Ялта до санаториум „Масандра“, записани на престарялата баба, магнетофони „Национал“ и „Микадо“, гоблени „Бурбон“, килими на фирмата „Фландърс“, мебелна гарнитура „Рамзес“. Шуркин е представителен, гладко обръснат, от него винаги мирише на скъп френски одеколон и макар че не знае и дума на чужд език, той прилича на богат чужденец повече, отколкото който и да е от най-знатните чужденци. На ревера на английското му сако има неразбираема елегантна значка, той познава добрите коняци, пуши „Херцеговина флор“, към чуждите е винаги подозрителен и нащрек, винаги ще намери какво да ти отговори, не можеш лесно да го стреснеш. Академиците са в отчаяние, те са готови да го изследват и през нощта. Но търговският директор решително отхвърля тази мисъл. Негов дълг пред обществото е да спи нощем, за да може на сутринта да се яви на работното си място свеж и работоспособен. На някого му хрумва идеята да издействува на Шуркин нова карта за чужбина, за да възникне отново необходимост от медицинско свидетелство и рентген. Издействуват му, но се оказва, че старото е валидно една година. Директорът по никакъв начин не може да бъде убеден, феноменът X така си и остава неразкрит от науката…