Като си спомням този епизод, двигателите звънтят и ме връхлита мисъл — дявол да го вземе, а не съм ли аз подменен? И наистина, откакто сърцето ми престана да бие, аз вече не страдах, че се занимавам с халтура. Изведнъж ми стана скучно да чета. Престанахме с жената да ходим на концерти. От нея можеш да чуеш само: „Това палто повече не мога да го гледам.“ И аз веднага се съгласявам с нея. Престанах да се срещам със старите приятели от студентското време — правя само делови, „нужни“ връзки. На една изложба попаднах на старата компания: „Вася, страшно си се променил, сякаш не си ти.“
Продължавам да размишлявам по-нататък и откривам, че цялото ми ежедневие е някаква влудяваща прибързаност. Стремя се до изобилие от разкошни вещи, скъпи услуги и тъй като възникват нови възможности, засищането е невъзможно. Сложих на волгата си чешки фарове, а един познат заминава за три месеца в Сомалия. Отиваме с жената при съседите да се похвалим, че сме отсядали в най-добрня берлински хотел, а там на стената — неизвестно откъде появила се колекция от псковски икони. Тичаш, тичаш, но все едно в нещо ще изостанеш, защото не можеш да обхванеш всичко. На всичко отгоре, на фона на тези успехи, някъде дълбоко скрита се таи тревога. Появява се усещане, че заемаш чуждо място, но е станало така, че околните и самият ти се правите, че не го забелязвате. Засега!
Целият плувнах в пот от тези мисли. Иска ми се да тичам, да променя нещо, веднага да започна да действувам. А къде ще тичаш в самолета — на осем хиляди метра над земята?
И в края на краищата си казах, че има само едно средство винаги да бъда удовлетворен и то е — да намеря себе си. Да не бързам, да не завиждам, а напълно да отдавам това, на което съм способен.
Пристигнах в къщи, не довърших поръчаното платно, прекъснах договорите, захвърлих направените в планината етюди. В ателието опънах ново платно върху рамката, седнах пред триножника. Е, мисля си, вече само истинско, за което ме уважаваха в института, предсказваха ми бъдеще. Огледах се, ослушах се, а душата ми празна! Някога имах свеж колорит, свое виждане на предметите, фантазия. Но ги разпилях. Отвикнах да търся, да се мъча, ръката ми сама върви по схемата. Рисувам, трия, пак започвам, трепах се, трепах се — резултат никакъв. А равнището на живот е вече установено, високо. Постепенно разпродадохме с Лена полилеите, разните му там суперлуксозни магнетофони. Закарахме волгата на оказион. Все пак ми стига мъжество да си призная, че късно се опомних.
Да, станах учител. Нали това ми остана — майсторството, занаятчийският навик. Мнозина от предишното ми обкръжение, разбира се, бяха много учудени. Но аз съм доволен, щастлив. Сърцето ми е спокойно, от нищо не се страхувам, за работата си отговарям напълно пред когото и да е, дето се казва, макар и малък, но съм стопанин на собствения си двор. Работа има. Организирах студия за децата. Не всички деца от кръжока ще станат художници, но не се съмнявам, че тези занятия ще ги правят по-добри. Между впрочем и жена ми Лена започна да рисува. Тя също бе завършила Суриковския, но при предишния ни живот търчеше в магазина ту за чешко стъкло, ту за финска мебел. А сега в свободното от домакинство време ще седне с четка в ръка и знаете, получават се такива оригинални акварели…
„Да вредят…“ Кой, пришълците?… Че защо ще вредят? При всички случаи няма защо съзнателно да вредителствуват. Нима кукувичето се стреми да разруши гнездото, в което се е настанило удобно? И аз не нанасях вреда с моите опуси, само пречех, преграждах пътя на истинското. Сигурно и Шуркин иска всичко да върви добре, а не лошо — та нали според него не е нужна разруха, а да има в магазините голям избор на скъпи стоки, в ресторантите да има изискани блюда. Накратко казано, обективно пришълците не са настроени да разрушават нищо на Земята. Но те са чужди, безразлични. Да вземем моя приятел от рекичката Ишта. Аз не бях нужен според неговата задача, затова той ме гледаше като празно място.
Именно това равнодушие, отчужденост са страшни. Нима не забелязвате как се разпространяват по света тази безродност, пришълчество?
Да вземем Запада. Терористи вземат заложници — искат милиони и самолет, в противен случай ще застрелят всички. Човешкият живот е като разменна монета — натискаш спусъка и толкова, никаква достоевщина. Търговците на порнография заливат пазара с цинизъм, мръсотия, търговските издателства — с евтина, също мръсна литература. И всичко това заради парите, заради печалбата. А вещите, а материалните ценности? Преди дори в заможните семейства всяка вещ се е износвала до последно, в краен случай я давали на прислугата, а сега огромни маси суровини, неимоверни количества енергия се прахосват, за да може купувачът ежедневно да си сменя костюмите, телевизорите, мебелите, колите, за да изхвърля на боклука всичко предишно, почти ново. Държат се така, сякаш не са имали предци и не предвиждат потомци, на която също ще им трябват световните ресурси. Държат се така, сякаш днешното поколение е последното…