Окончателно се бях измъчил с компаса, но между стволовете се запровира дискът на слънцето, появил се иззад слоя облаци, побледнял и не искащ да се скрие. Това вече е ориентир! Добре де, няма значение — ще вървя точно на запад. За мен не е важно направлението, да вървя напред по права линия, да не се въртя в кръг. Пъхнах компаса в джоба и започнах да се провирам през храсталака. Ту нагоре, ту надолу. Беше минал повече от половин час, откакто се бях пъхнал в тази горичка, а слънцето сякаш не залязва, а отново се издига. Сърцето ми се сви — помислих, че полудявам. Най-сетне се изкачих на някакъв каменен насип — майчице мила, то не било слънце, ами луна!
Сега не мога да разбера дори накъде е колибата и долината. Отново се събраха облаци, луната се скри, отново налетя дъждът. На три крачки нищо не се вижда, движа се напосоки, само и само да не стоя на едно място. Не аз избирам пътя, а особеностите на местността ме водят. Целият съм изподран, пребит, в главата ми се въртят ужаси. Представям си онази маймуна. В какво ли се превръща сега там, в стаята? Може би се е разделяла на две, а може би на две десетки чудовища и те създават странни ужасни уреди, готвейки се да колонизират Земята. Действително зарядът на развитието, което със страшна скорост накара зародиша да премине през червея и земноводното към млекопитаещото, бе толкова безпощадно енергичен, че беше трудно да се очаква нещо добро. Една след друга в съзнанието ми се редят вледеняващи картини. Виждам как смъртоносен лъч се изтръгва от върха на планината, пълзи и оставя след себе си стени от огън и дим, виждам облаци от непонятен газ, който се стеле над столиците на държавите. Цивилизацията загива и последните самотници, които са се укрили в канализацията, мазите, с отчаяние се питат: Кой ли е бил онзи мерзавец, онзи последен идиот, който е имал възможност и не е пресякъл в самото начало този надвиснал над планетата кошмар? Защо той не е изгорил в печката ужасния пратеник, докато той е бил още парченце, червей? А от друга страна, защо да го изгориш? Ами ако това все пак не е десант, а мирна дружеска делегация, след която ще последват бог знае какви технически блага?
После ми дойдоха други мисли. За къде съм тръгнал аз, мръсен, окъсан, с възпален поглед и с конячен дъх в устата? Ако самият аз бях дежурен в изпълкома или в милицията, нима бих повярвал на такъв пришълец. Сигурно бих го изпратил да се наспи или бих го затворил до сутринта, за да дойде на себе си. Това, първо. А, второ, какво право имам аз да общувам с хората, когато целият съм във вируси и микроби от другия свят? Що се касае до Луната, нашите, съветските изследвания вече са доказали, че там дори и не мирише на живот. И все пак колко държаха под карантина американците, които слязоха там. А пък аз общувах с него, вземах го в ръце, едва ли не на вкус го опитвах, докато беше още в зародиш.
Накратко казано, както си стоях, така се обърнах на сто и осемдесет градуса.
Назад!
Всичко трябва да реша сам. Или ще запаля пришълеца и сам ще изгоря заедно с него, за да не се разпространи заразата, или не знам какво ще направя.
И при това дори нямам понятие къде е Ишта, кой път ще ме отведе обратно.
И отново гората. Но вече е друга, по-висока — от елхи и борове. Миналогодишните иглички се бяха наслоили между корените като плътни, меки, причудливо изрязани килими. Подхлъзвам се, падам, кръвта ми бие в слепоочията. Чувствувам се така, сякаш съм виновен в нещо — не заради това, че сега изпускам пришълеца, а заради това, че такъв, какъвто съм, не можех да не го изпусна.
Вече около пет часа се лутам, започва да съмва. Гората свърши, мъкна се по някакъв баир. Хълмчета, храсталаци, висока трева, всичко онова, което толкова приятно прелиташе край стъклото на автомобила, придобива сега зловеща самостоятелност, спира те, превръща се във враг и се съпротивява. Пред мен се възправя каменен хребет, изкачвам го, дъхът ми почти спира. Добирам се до върха, стоя и се олюлявам. Пред мен — пропаст. Там долу, сред полето, нещо се тъмнее, а в средата му се вижда петънце жълтеникава светлина. Не можах веднага да съобразя, че това е прозорецът на колибата, където в първата стая гори забравената от мен газена лампа.
Седнах, по-скоро паднах, с треперещи пръсти извадих една цигара.
Какво да правя, как да постъпя? Отговорността на Александър Македонски един час преди битката край Граниха, колебанията на Наполеон пред Ватерлоо бяха нищо в сравнение с моите.