Обонянието му, изострено като на ловджийско куче, моментално улови миризмата на кръвта. Гъста, алена кръв, бликаща на фонтани като новогодишни конфети… Вкусът й изпълни устата му, пригади му се. Преминаваше тичешком от стая в стая, замаян от отвратителната воня, а и от картината, която плуваше пред очите му. Картината на неизбежната смърт на едно човешко същество, нарисувана от Аркильо. Откъде знае мръсникът? По-точно как е разбрал за наличието на вътрешната връзка между себе си и Улф, за връзката, която ще ги изправи един срещу друг с онази неизбежност, с която радарът води торпедото към целта?
Под краката му жвакаха полуизгнили чували от зебло, очевидно използвани за запушване на дупките. Достигна ъгъла на коридора. Първото нещо, което видя, беше тънка мургава ръка, конвулсивно стиснала в юмрук парче брезентов чувал.
До слуха му достигна равномерно пъхтене, сякаш от претоварен камион, в него се съдържаше бегъл спомен от ранните му години в полицията, когато обикаляше бардаците за стриптийз по Осмо авеню и надничаше в мръсните тоалетни с лепкави, вонящи на сперма и вазелин стени…
Искаше да се прицели в тялото, тъй като изстрел в главата означаваше край и за двамата. А Улф изгаряше от желание да пипне този гад жив и да го завлече на Полис Плаца номер едно като звяр в клетка, за назидание на другите чудовища, спотайващи се в бетонната джунгла на града. Даваше си сметка, че в това желание взема участие и гордостта му, натрапчива и болезнена като трън в петата. Но това не променяше нищо…
В съзнанието му се появи мисъл за древните римляни, обковани в брони и непобедими зад своите тежки щитове. Може би защото Аркильо използваше момичето именно като щит. На лицето му беше замръзнала напрегната гримаса, сега повече от всякога приличаше на разгневен бик, притиснат от матадора в ъгъла на арената. Устните му бяха разтеглени, дишаше задъхано, очите му имаха онова отнесено изражение, което е характерно за вглъбилите се в интимен акт самотници. Счупената ръка здраво притискаше тялото на момичето, от вкаменените черти на лицето му личеше, че не усеща никаква болка. Всъщност не му пукаше за болката в собственото му тяло. Мисълта му беше заета с по-важни неща.
Улф се поколеба и това може би се оказа фатално. Защото за частица от секундата Аркильо показа незащитената си дясна скула, а за стрелец като Улф, печелил многобройни награди на състезания в полицията, нямаше да бъде много рисковано да вкара един куршум в нея, дори и при тази слаба светлина… После момичето простена, лицето му се разкриви от болка и страх, от тялото му бликна кръв.
Докъде ще се простре касапската кръвожадност на Аркильо? Това Улф не можеше да предскаже, но в замяна на това се изправяше пред сериозна морална дилема. Защото имаше вероятност момичето да е изгубило толкова много кръв, че така или иначе, в рамките на броени минути, ще се прости с живота… Ако случаят се окаже такъв, желанието на Улф да я предпази ще бъде безсмислено, много по-сигурно беше да изстреля няколко куршума в нея, с надеждата, че поне един от тях ще намери път до тялото на престъпника… Знаеше, че няма да го направи, разбира се… Подобно поведение просто му беше чуждо.
Аркильо го дари с широка усмивка, сякаш двамата бяха участници в напрегната, но напълно приятелска игра на голф. В ръката му се появи нещо като хирургически скалпел, направен от три залепени един за друг бръснача. Сграбчи момичето за косата и замахна. Главата се отдели от тялото със смразяваща лекота, кръвта бликна като фонтан. Аркильо се изсмя налудничаво и я подхвърли по посока на Улф, сякаш наистина беше топка за голф…
Опръскан с кръв и с вцепенена от гняв душа, Улф прескочи обезглавения труп и се втурна към прозореца, през който изчезна бандитът. Видя тялото му пъргаво да се спуска по ръждивата пожарна стълба, впита като грозен белег в снагата на запустялата сграда. Този път включи радиостанцията и съобщи на колегите си вероятния път за отстъпление на убиеца.
— Засякох го! — долетя от репродуктора гласът на Боби, тъничък като жужене на комар.
Ехото на изстрелите достигна до слуха му, когато беше някъде между втория и третия етаж. В тях нямаше нищо особено, сякаш бяха част от враждебната околна среда.
Скочи на тротоара и хукна напред, подметките му се подхлъзнаха по мокрите боклуци. Сви зад ъгъла и почти връхлетя върху Боби Конър, който беше коленичил до проснатото тяло на Джуниър Руиз.
— По дяволите! — сподавено изруга той, механично отбелязал присъствието на смъртта в изцъклените очи на Руиз. — Къде е мръсникът?