— Не каза как ме откри…
— Не мога да ти го обясня с едно изречение — поклати глава тя. — Нима няма да ми дадеш шанс да ти разкажа всичко? Или вече съм осъдена и хвърлена в затвора?
— Влез — дръпна се най-сетне той.
Нямаше как да не бъде привлечен от плавното полюшване на бедрата й пред себе си. Шика влезе в дневната на Стийви и се настани на извития диван, тапициран във весели тонове. Улф зае насрещния стол. Гледаше я и усещаше как душата му безпомощно потръпва. Имаше чувството, че тази жена го хипнотизира. Устата му пресъхна, вената на слепоочието му ускорено пулсираше.
— Дали е възможно да получа чаша чай? — попита гостенката. — Хвана ме едно голямо задръстване и от доста време съм жадна…
Отидоха в кухнята заедно. Улф сложи чайника на котлона и започна да търси чай по лавиците.
— Устройва ли те „Ърл Грей“6? — попита.
— Да, напълно.
Изправен пред нея, той гледаше как жадно поглъща тъмната течност с цвят на разтопена мед.
— Разкажи ми за Сума — рече.
— Кой?
— Знаеш кой… Водния паяк.
— Сума е член на „Тошин Куро Косай“ — „Черният кинжал“… Мисля, че едва ли имаш представа за…
— Ти си връзката между „Черният кинжал“ и Лорънс Моравия — прекъсна я Улф.
Тя вдигна глава и го погледна с нов интерес:
— Какво те кара да мислиш така?
— Видях една снимка, на която ти и Сума приятелски си бъбрите на една от вашингтонските улици — отвърна той и стисна облегалката на стола пред себе си.
— Не съм го виждала от седем месеца.
— Грешка. Снимката е направена през есента на миналата година, най-много преди пет месеца…
Тя му обърна гръб и насочи очи към прозореца, зад който тъмнееха стволовете на канадските ели:
— Едва сега разбирам, че нещата не са се развивали според плановете ми.
— Аз пък не виждам основание да вярвам на нищо от това, което си казала до този момент.
— Разбирам — обърна се към него Шика. — Прекалено нетърпелив си да ме разпънеш на кръст…
Стояха и се гледаха от двата края на кухнята, разделяше ги единствено масата.
— Трудно е да пренебрегвам събраните срещу теб улики, дори ако взема предвид само лъжите ти — отвърна Улф. — Не, не се шегувам. Това, което знам, е достатъчно да бъдеш обвинена в няколко предумишлени убийства. Защото Моравия е имал задачата да проникне в твоята организация „Черният кинжал“…
— Това не е моя организация!
— Зная, че Сума е един от убийците на тази организация, който неотдавна е бил засечен тук. А след като видях как небрежно бъбрите помежду си…
— Снимка. Видял си разузнавателна снимка, която не…
— … като двама колеги убийци, които имат общи спомени. Открих и къс обгорена дантела от тези, които използваш в творчеството си… В един черен понтиак „Файърбърд“, използван за бягство от местопрестъплението на двойно убийство. Едната жертва беше мой колега, а втората — сериен убиец, когото преследвах от месеци. Лицето му беше превърнато в изгоряла пита… Ето какво знам за теб…
— Само толкова? — попита, без да мигне Шика. — Не може да бъде, трябва да знаеш и други неща… Защо например не ми разкажеш как проникна в дома ми през един прозорец?
Леден спазъм проряза стомаха му.
— Значи и това знаеш…
— Да — кимна тя и пъхна длан между бедрата си.
— Тогава защо разигра онзи цирк?
Тя заобиколи масата и спря на крачка от него. В носа го удари ароматът на парфюма й — същият, който беше доловил в тайната стаичка на Моравия и в нейния апартамент.
— Направих го заради теб — бавно отвърна тя. — Защото ти го искаше.
— Бях там, защото исках да открия връзката между теб и Сума.
— А не за това… — прошепна тя, взе ръката му и я притисна в слабините си.
— Не! — тръсна глава той и рязко издърпа ръката си. Сякаш се опасяваше, че ще бъде жестоко изгорена, също като лицето на Аркильо.
— Кой лъже сега? — усмихна се бледо Шика.
Изглеждаше най-много на двадесет, но самоувереното й поведение подхождаше повече на жена, която има поне три десетилетия зад гърба си. Той бавно я заобиколи и отново се изправи насреща й.
— Мисля, че е време да ми разкажеш някои неща…
— Стига да искаш да слушаш — сви рамене тя, изчака евентуалната му реакция, после продължи: — Първо, номерът с дантелата е просто едно ловко подхвърляне на улики. Всеки би могъл да си отреже късче дантела от моите скулптури. Ако аз действително съм убила твоя човек или пък съм шофирала, колата за бягството, нима ще бъда толкова глупава да ти оставя подобна улика?
— Всички допускаме грешки — промърмори Улф. — Дори и ти…
По лицето й пробяга подобие на усмивка.