— Сигурна съм, че наистина не е била тя — меко рече Шика. — Бил е „Черният кинжал“…
— Бях предупреден, че след Моравия ще дойде и моят ред — глухо промълви Улф. — Вероятно не съм бил достатъчно убеден…
— „Тошин Куро Косай“ е една жестока организация. Това просто е част от същността на нейните членове.
— Както и хитростта — добави той, напрегна психиката си в напразен опит да усети излъчването й. — Сегашният разговор вероятно също е част от тази хитрост…
— Напълно възможно — призна Шика. — Не по-зле от мен знаеш, че думите често не означават нищо друго, освен една добре прикрита лъжа… — Седеше напълно неподвижно, от фигурата й се излъчваше изящно съвършенство. — Бих си позволила едно на пръв поглед странно за теб предположение — „Тошин Куро Косай“ се опасява, че ти и аз можем да се обединим. И именно затова са се погрижили да пробудят дълбокото ти недоверие.
— Ако това е вярно, значи аз съм под тяхното постоянно наблюдение — възрази Улф.
— Точно така.
— Глупости! — избухна той. — Аз съм детектив с дългогодишен опит, несъмнено бих усетил наблюдение от всякакъв вид!
— Защо? Ти не си очаквал нищо подобно… — Светлината на лампата сякаш накара очите й да запламтят, за пръв път Улф получи възможност да надникне в бездънните им кладенци. — Не забравяй, че тези хора са различни от останалите… Много различни!
— И са шизофреници, ако съдим по опита им да ме убият, нали?
— Едва ли — поклати глава Шика. — Не мога да бъда сигурна в това, тъй като все още не знам каква е крайната им цел…
Улф скочи на крака и започна да кръстосва стаята. Изпита странната нужда да се докосва до солидната и непроменима повърхност на познати до болка предмети: умивалник, хладилник, печка… Сякаш така искаше да се увери, че думите на тази жена са истина…
— А сега аз просто трябва да ти се доверя, така ли? — дрезгаво попита той.
Шика сви рамене.
— Само едно ще ти кажа — сам, бавно и постепенно, ти ще откриеш коя съм аз… Ще го сториш напълно самостоятелно. И едва тогава ще се убедиш, че ти казвам истината…
— Може би, но се опасявам, че за момента все още не мога да ти се доверя!
— Значи ще трябва да спечеля доверието ти…
— Как?
— Сещам се само за един начин — въздъхна тя. — Ще ти покажа как и защо е бил убит Лорънс Моравия…
Оракула стоеше (или седеше, коленичеше, клечеше — кой би могъл да каже?!) в средата на малка лаборатория с метални стени и секретни ключалки, разположена на един от етажите на научноизследователския институт на „Шиан Когаку“. Не изглеждаше нищо особено — просто един правоъгълник от матов метал с овална предна част, върху която имаше блестящ екран с прикрепена към него специална светлинна писалка. На пръв поглед наподобяваше някакъв странен музикален инструмент и едва ли можеше да бъде свързан със сложен научен експеримент.
В началото Южи беше убеден, че Хирото силно подценява тяхното творение. Той настояваше общуването с Оракула да се осъществява така, както учените „разговарят“ с всеки конвенционален компютър — посредством електронния език, съставен от милиони комбинации между нули и единици…
Не обърна никакво внимание на оригиналната система за разговор която Южи включи в системата. Твърдеше, че всички подобни опити са оказвали отрицателно влияние върху компютърния „мозък“, понижавайки многократно скоростта на неговите операции.
Южи от своя страна никога не използваше екрана и светлинната писалка — оригинална разработка на Хирото. Предпочиташе да общува с Оракула посредством своята речева система.
За безкрайно учудване на Хирото, разговорната система забави реакциите на машината за много кратко време, после тя сякаш свикна с нея и започна да реагира със същата скорост, с която бълваше данни върху екрана. Това беше първото предупреждение, че в невронния „мозък“ на Оракула се осъществява някакво самостоятелно развитие… Но то беше толкова невероятно, че нито Южи нито Хирото бяха склонни да му обърнат внимание.
Южи се изправи пред матовия куб, включи захранването и започна:
— Оракуле…
— Един момент!
Южи смаяно замълча.
— Да? — обади се след няколко секунди машината.
— Какво стана преди малко?
— Съзнанието ми беше запълнено с мислите, спомените и чувствата на Хана-сан.
— Сигурно грешиш — поклати глава Южи. — Ти нямаш съзнание!
— Аз мисля, следователно съществувам.