Корветът се стрелна покрай тежък влекач с шестнадесет колела, шофьорът му ядосано натисна сирената. Кабината на чудовището се стопи в огледалцето с такава бързина, сякаш то изобщо не се движеше.
— Вие открихте транзистора, но пропуснахте да оцените перспективите пред пазара за портативни радиоприемници и касетофони. Запълнихме го ние и спечелихме милиарди. Вие открихте и микрочиповете, но ние ги усъвършенствахме до такава степен, че само след година вие започнахте да ги купувате от нас. Вашите компютърни компании се управляват толкова зле, че ние практически започнахме да ги изкупуваме, за да ги научим на маркетинг и бездефектна продукция. В резултат на всичко това вие ни завиждате и ни мразите…
— Напълно основателно според много хора — отбеляза Улф.
Шика задмина още един голям камион и поклати глава:
— Сигурно ме мислиш за арогантна, но трябва да си дадеш сметка, че бъдещето на Америка е много по-мрачно от близкото минало… Да ти дам ли само един пример? Откривателят на роботите е Джоузеф Енгълбъргър, американски гражданин, сигурно не си чувал за него… По всяка вероятност името му е познато на един от десет хиляди твои сънародници. Тук той потъна в забвение, но ние го превърнахме в идол. Дадохме му възможност за работа, усъвършенствахме изобретението му и го направихме толкова ефективно, че създадената с помощта на роботи продукция на практика е лишена от каквито и да било дефекти.
А какво направиха американците със своите роботи? Монтираха ги в Дисниленд. Спокойно можете да ги пратите и за претопяване, а после ще започнете да купувате нашите… Ето ти още една причина да ни мразите!
— Не ни бива много в колективните начинания — призна Улф. — Ние сме народ от предприемчиви индивиди, всеки от които върви по свой собствен път към успеха. Едва ли някой е склонен да се подчинява на предварително очертани схеми и планове…
— Това е истина. Но за съжаление е било положително качество през миналия век, докато днес се е изродило в мързел и алчност. Вие охотно приемате нашите капитали, а после искате да ни накажете, защото сме ви направили богати. Предприемчивостта на съвременния американец се изразява в желанието да се сдобие с нещо, което после да продаде с печалба. Докато ние предпочитаме да запазим това, което сме придобили. Нима ще отречеш, че Рейдио Мюзик Хол и Рокфелер Сентър днес положително нямаше да ги има, ако не бяха своевременно закупени от японци? Но те бяха съхранени като част от вашата история, за вашето поколение…
— Никой не обича националните му символи да са притежание на чужденци — въздъхна Улф.
— Е, и на нас не ни е приятно, че световен шампион по сумо е американец — усмихна се Шика.
Навлязоха сред гранитната сивота на града. Служители на чистотата безцеремонно насочваха маркучите си към картонените убежища на бездомниците, дрипавите им фигури се надигаха и с неохота сменяха позициите си в хладния утринен здрач.
Шика паркира пред тухлената сграда на Съдебна медицина и двамата поеха по стълбите. От радиотелефона на колата Улф беше успял да се свърже с Върнън Харисън и главният патолог на Ню Йорк ги очакваше с огромна картонена чаша кафе в ръка.
— Бих ти предложил малко от тая течност — промърмори той. — Но все още не те мразя достатъчно силно за подобен жест… — отпи една глътка, направи гримаса и изръмжа: — Предупреждаваха ме, че ще минат години, преди да свикна с тая помия, ама аз все не вярвах… Тукашните служители се майтапят, че кафето в тая къща го правят долу в хладилниците, използвайки кръв и формалдехид… Единственото му предимство е, че машината винаги го прави студено… — изсмя се, макар да беше ясно, че е разказвал тая история стотици пъти.
Улф представи Шика като приятелка на Моравия. Всъщност не виждаше как другояче би могъл да я представи. Харисън ги заведе в хладилника, превъртя ключалката на една от камерите и изтегли количката.
— Вече нямам никаква полза от него — промърмори със съжаление той. — Разлагаше се толкова бързо, че бях принуден да го напълня с консервиращи химикали. Добре че няма семейство… Иначе досега да са ни вдигнали във въздуха!…
— Разбрах, че си открил нещо в токсикологичните проби — рече Улф.
— Вярно е — замислено кимна Харисън и отпи от картонената чаша. — Признавам, че все още не зная какво е станало с този човек, но все пак успяхме да открием причината за аномалиите в химическия състав на тъканите. Това момче притежава забележително високо ендокринно ниво. Което ще рече, че е бил по-здрав и по-жизнен от мен, когато съм бил на двадесет и пет години… Никога не съм се натъквал на нещо подобно…
— Тогава какво го е убило?