Улф слушаше смайващия разказ на човека срещу себе си, без да помръдне. Изведнъж си спомни за баща си, който странно приличаше на Паркър. И той като него е бил прекалено отдаден на професията си. Най-важното нещо в живота на Питър Матсън беше да е някой. По тази причина беше постъпил в редовете на Тексаските рейнджъри с надеждата да им върне предишната слава, по тази причина беше напуснал семейството си, за да се озове в дивата Австралия… Там беше имал шанса отново да бъде някой, да бъде героят от мечтите си… И се беше провалил.
— Тате?
— Тихо, Кати — смъмри я Паркър.
— Но аз…
— Край на люлеенето!
Паркър я свали на земята, но момиченцето веднага се разплака и той отново я взе в прегръдките си.
— Какво има, Кати?
Улф ясно видя как дребното телце започна да трепери, личицето побеля, от устата й се изтръгна протяжен вой. Момиченцето беше изпаднало във вцепенение.
Паркър я отдалечи от себе си и започна да я оглежда.
— Топло й е — рече. — Но е суха като оголена кост и трепери…
— Пусни я на пода, Паркър!
Улф ясно долови ужаса в гласа на Шика, но Паркър беше твърде зает с детето, за да й обърне внимание.
— Паркър! — изкрещя Шика и се опита да измъкне момиченцето от прегръдката му. — Веднага я пусни на пода!
— Тя е болна! — възпротиви се Паркър. — Няма да я…
— Не разбираш ли, че се намира в ужасна опасност?
В същия миг от детето започна да се излъчва странна флуоресцентна светлина. Очите му заплашваха да изскочат от орбитите си, ирисите им се разшириха от ужас, от устата му се изтръгна животинско стенание. От върха на пръстите изскочиха синкави пламъчета, които бързо се плъзнаха нагоре. Кати нададе нечовешки писък, в следващия миг избухна в пламъци.
— Пресвети Боже! — изрева Паркър, но беше толкова смаян, че продължаваше да я притиска до себе си.
Мигът беше идентичен с това, което човек изпитва секунда след като е улучен от куршум. Тялото пада, но той не усеща нищо, умът е замръзнал в последната искрица на нормалните възприятия. После всичко рухва, времето и пространството престават да съществуват, действителността изчезва…
Сума ги беше открил!
Улф вече усещаше миризмата на изгоряла плът. Лицето на Кати беше разкривено от страх и още нещо… Може би от ужас, на който никои не е открил името…
Трябваше да направи нещо, за да спаси момиченцето. Наведе се да вдигне парцаливото одеяло, което се валяше в краката му. Но когато се изправи откри, че не може да се движи. Дишаше с мъка, имаше чувството, че сърцето му е притиснато от огромен юмрук и смъртта е близо. В главата му проблесна споменът от кошмара върху покрива на Аманда, от отчаяната му битка с неясната сянка, която го беше парализирала по същия начин… Обзе го ужас, студени капчици пот се плъзнаха по гърба му. Отново изпита чувството, че лети с ужасна сила надолу, през пръсналата се на хиляди кристални късчета капандура, а всички нормални възприятия го напускат…
Примигна, но болката в гърдите му беше все така силна, притискаше сърцето му с огромна мощ.
— Пусни Кати на пода — обади се с неестествено спокоен глас Шика. — Нека бяга, това е единственият й шанс за спасение.
Паркър ридаеше като луд, но все пак чу думите й и им се подчини. Фланелката на гърдите му беше прогоряла на няколко места, от тялото му се издигаше дим. Дланите му бяха почернели от човешки сажди. Той не усещаше нищо, очите му бяха вперени в телцето на дъщеря му, което се гърчеше върху камъните, а синкавите пламъци я поглъщаха…
Улф изведнъж усети някакво раздвоение, пред погледа му изплува неясен мираж. Във въздуха се появи хладно течение, за миг му се стори, че някаква черна сянка пресича пространството, което го дели от Шика. Имаше усещането, че на крачка от него диша невидим звяр, болката в гърдите му изведнъж се стопи. Обърна се, чувстваше, че ще види нещо познато…
Вероятно светлината в колибата си направи шега, но в един миг беше готов да се закълне, че очите на Шика променят цвета си, а от ирисите им излитат блестящи яркозелени полукръгове. Неволно примигна и се втренчи в японката, но очите й вече бяха черни и сякаш бездънни. Паркър остро пое въздух в дробовете си и Улф отново се извърна към проснатото на паважа дете. Пламъците бяха изчезнали, Паркър се беше отпуснал до неподвижното телце и нежно го прегръщаше.