— Бедничкият Лорънс-сан! Май рязката промяна ви дойде прекалено, а? Не е лесно да напуснеш палат, за да влезеш в бордей… — хвана го за ръка и го поведе към вътрешността на склада: — Как мина рожденият ви ден?
— Забележително — промърмори той.
— Добре — кимна тя. — Значи ще направим всичко възможно да не ви развалим настроението…
Влязоха в огромен асансьор от стомана и хром, който безшумно ги понесе нагоре. Обонянието му долови миризмата на машинно масло и дезинфекционни препарати.
Слязоха на третия етаж, Минако го поведе по дълъг коридор, който миришеше на стружки и затоплени машини. В дъното имаше изненадващо малко за размерите на сградата помещение. Моравия се изправи пред матовочерен куб, окачен на стенна поставка. Имаше странното чувство, че гледа илюстрация на детска книжка, в която се описват приключенията на Хъмпти-Дъмпти…
Кубът имаше панел от течни кристали в предната част и беше свързан с най-различни видове електронно оборудване.
— Лорънс-сан, представям ви Оракула — тържествено изрече Минако и натисна малкото дистанционно управление, появило се в ръката й. Оракула изведнъж оживя.
— Приемете моите поздрави, Моравия-сан — разнесе се металически глас откъм матовия куб. — ОТДАВНА ЧАКАМ ТОЗИ МОМЕНТ.
Моравия направи опит да скрие изненадата си, видя с ъгълчето на окото си леката усмивка, появила се на лицето на Минако, и ядосано тръсна глава:
— Магнетофонен запис ли ми пускате?
— Принуден съм да ви коригирам — отвърна вместо нея Оракула. — Макар че действително съм оборудван със звукозаписна техника и мога да я пускам по желание…
— Моравия се втренчи в странния предмет, опитвайки се да разбере какво става. След малко се отказа, пристъпи напред и промърмори към Минако:
— Разкажете ми нещо повече за тази машинка…
Отговорът дойде от Оракула:
— Аз съм изграден от сложна комбинация на хеуристични1 неврологични схеми, свързани посредством оригиналната технология „ПОВД“, която в разгърнат вид може да се преведе като „Призматично обработени визуално-входящи данни“ и означава…
— Достатъчно! — остро го прекъсна Минако, после устните й се разтегнаха в усмивка: — Тези обяснения са досадни дори за професионалистите…
Моравия пристъпи още крачка напред, очите му се забиха в цифровия панел на машината.
— Но какво си ти? — прошепна той.
— Точно това, което предполагате — отвърна Оракула. — Форма на живот.
Настъпи пълна тишина, после Моравия тихо възрази:
— Аз съм форма на живот, а не ти!
— От отговора ви стигам до заключението, че вече не ме мислите за звукозаписно устройство.
Моравия се чудеше дали да се засмее, или да вдигне скандал. Не направи нито едното, нито другото, само продължаваше да гледа втренчено странната машина.
— Във всеки случай, ние с вас действително водим разговор — добави любезно Оракула.
— О, да, това наистина е така.
— Но с какво разговаряте вие?
Моравия призна поражението си с объркано поклащане на глава.
— Дърво, скала, тревичка? — продължаваше настъплението си машината. — Можете ли да отговорите, Моравия-сан? Или сте напълно объркан?
— Не ставай смешен — промърмори Моравия и едва не прехапа език. Лицето му бавно започна да се налива с кръв.
— Аз действително съм форма на живот — направи своето заключение Оракула.
— Но у теб няма живот — поклати глава Моравия. — Не притежаваш жива тъкан, нямаш органи…
— Аз мисля, следователно съществувам — отвърна Оракула с проста, но желязна логика. — А вашето предположение е погрешно, Моравия-сан. Защото технологията „ПОВД“ е заложила в мен известно количество човешки ДНК, която аз непрекъснато разлагам на съставните им части и ги подлагам на задълбочен анализ… Както виждате, у мен съществува и онази форма на живот, която вие имахте предвид…
— Нещо като пеперуди, пърхащи в затворен буркан — промърмори Моравия.
— Какво? — не дочу Минако.
— Точно така — отвърна Оракула, който го беше чул добре.