От небето започна да пада мръсотия. При нормални климатични условия това несъмнено щяха да се окажат снежинки, но тук, в Ню Йорк, те не бяха нищо повече от сиви, напоени с най-различни отрови капчици влага, които бързо се разпадаха при контакта си с желязото и износения асфалт.
На тротоара под него не се случваше нищо особено. Виеха сирени, които бързо заглъхваха из съседните пресечки. Ръмжаха и лаеха бездомни кучета, ровещи за храна из камарите отпадъци. Тук-там горяха кофи за боклук, около тях се мяркаха неясните фигури на бездомници с неизменните колички, с които пренасяха имуществото си. Зад боклука се виждаше нещо като лагер от картонени палатки — бездомниците си бяха отвоювали част от територията на тротоара, за да го превърнат в свой постоянен дом. Старец с болезнено бели боси крака внимателно си пробиваше път сред купчината натрошени стъкла, която маркираше границата на резервата. Пред него изскочи огромен плъх, той се спря и изстреля гъста храчка. Плъхът отскочи назад и изчезна сред боклуците. Точно под знака за забранено паркиране боботеше моторът на черен понтиак, очевидно сглобяван от захвърлени части. До отсрещния тротоар беше паркирано очукано шеви с изрисувани пламъци върху вратите. Шофьорът му включи на скорости и колата с рев се понесе към пресечката, оставяйки след себе си допълнителна порция задушлив дим.
Някъде сред тази джунгла от ръждясало желязо и нощни огньове дебнеха хората на Улф — Боби Конър и Джуниър Руис. Той работеше сам, но никога не забравяше за подкрепленията. Защото често се случваше престъпникът да изскочи извън неговия периметър на действие, вероятността да бъде убит също не беше за пренебрегване… Такава му беше работата. Обектите бяха толкова непредвидими, че човек трябваше да мисли и за най-лошото…
Улф знаеше точното време, дори без да поглежда часовника си. Отдавна се беше научил да усеща часовете от денонощието, да живее между дните, извън нормалните понятия за време и пространство… Живееше живота на своите жертви, говореше на техния език, опитваше се да намери смисъл в налудничавите им действия…
Жертвата му тази нощ беше един колумбиец на име Чучо Аркильо. Препитаваше се с продажба на наркотици, получавани на едро от картела Кали, не се отказваше и от оръжието, което типове като него постоянно измъкваха от американските военни бази в чужбина. Въпросът беше дали Аркильо е решил да зареже търговията и да стане професионален убиец, или просто нервите му не са издържали… Интересен въпрос, който обаче нямаше пряко отношение към откриването на скривалището и задържането му. Затова Улф просто го прехвърляше в главата си и чакаше. Чакаше вдъхновението, чакаше своята необичайна дарба, в чието алено сияние неизбежно се появяваха както престъпниците, така и мрачните дупки на големия град, използвани от тях за убежище…
Появата на Аркильо не беше свързана с определено време. Той просто щеше да дойде, а Улф щеше да го усети предварително. Както във всички досегашни случаи, Улф беше идентифицирал предварително не само престъпника, но и следващия му ход. Отдавна беше открил особения синхрон между престъпника и жертвата. Престъпникът беше хищник, който някак успява да се вмъкне в жизнения ритъм на своята жертва, да слее пулса си с нейния, да се идентифицира с всичко, което щеше да последва — спирането на дишането, ослепяването и оглушаването… Със самата Смърт.
Улф затвори очи, усещайки присъствието на Боби и Джуниър. Честно казано, не беше сигурен как точно прави, за пореден път се запита дали наистина притежава дарба, или всичко е въпрос на внушение.
— Ще те убия, мариконе!
Улф извърна глава по посока на дрезгавия вик. На улицата беше настъпило раздвижване. Нисък и набит пуерториканец с широки рамене тичаше подир слаб младеж с блестящо черна кожа, която мазно проблясваше на светлината на огньовете. Двамата пресякоха улицата по диагонал, изчезнаха за миг в отровния пушек, бълващ от запалените боклуци в някаква кофа, после се появиха, вече в непосредствена близост до черния понтиак. Кръвожадната закана предизвика вълна от смях сред скитниците, изведнъж превърнали в зрители и участници в една пиеса на абсурда. Зрители, които няма да си тръгнат и след спускането на завесата… Просто защото няма къде да отидат.
Нещо като полъх на ветрец докосна съзнанието на Улф и той разбра, че Аркильо е близо. До слуха му достигна острото изщракване на сгъваем нож, но тялото му не помръдна. Подобно на акула надушила кръв, той знаеше, че всяко непредпазливо движение ще доведе до ответни действия, за които все още не беше готов.