— Какво става, Южи? — изкрещя Шика. Помещението се изпълни с острата миризма на озон, Улф отвори уста и нададе пронизителен вик. Южи стисна зъби.
После светлинните индикатори на Оракула угаснаха.
Хам Конрад се качи на борда на яхтата на баща си — „Инфлуънс И“. Пролетният ден беше чудесен. По небето тичаха пухкави облачета, откъм океана подухваше свеж бриз. Идеално време за платноходи.
Нещата се подреждат много странно, помисли си той. В мига, в който посягаше към слушалката да се обади на баща си, телефонът иззвъня и Торнбърг му предложи следобедна разходка на борда на яхтата.
Прекрасно, рече си Хам и два пъти провери дали не е забравил снимките, които изобличаваха Торнбърг.
Конфронтацията с баща му няма да е от леките — той ясно съзнаваше това. Но уликите, скрити в сейфа на клиниката, не му даваха правото на избор. Мнението на Йош за баща му се беше оказало абсолютно точно. Истината беше болезнена, но неизбежна. Все още се надяваше, че ще успее да предизвика разкаянието на Торнбърг, че ще го принуди да поправи част от сторените злини. Например да компенсира близките на хората, намерили смъртта си в клиниката, да пусне на свобода онези от тях, които все още бяха живи, да закрие дейността на „Грийн Бранчиз“…
Насочи се към кармата, където баща му се занимаваше с въжетата, прикрепящи яхтата към пристана. Екипажът беше получил почивка — Торнбърг предварително го уведоми за това. „Понякога са страшно досадни и ти се мотаят в краката точно когато имаш нужда от усамотение…“ Едновременно с това обаче той винаги беше считал, че слугите са полезна привилегия на богатите…
Силната миризма на корабно гориво за миг погълна обичайните солени аромати на морето. Напуснаха пристанището и Хам се зае да вдига главното платно. Справи се успешно, после стори същото с малкото платно на кармата и онова на втората мачта — широк, снежнобял правоъгълник. Винаги беше изпитвал неотразимо влечение към шхуните е разперени платна, които величествено порят вълните. Работеше с увлечение, за момент забравил грижите, които нямаха нищо общо с морето. Торнбърг беше този, който му вдъхна любов към ветроходството. Ако се замисли човек, това май е единствената ни обща страст, въздъхна в себе си Хам.
Торнбърг ловко прекара яхтата покрай маркираните с шамандури плитчини на Чесапийк, не след дълго грамадата на Вашингтон се стопи в синкавата мараня. Някъде около пладне Хам сви платната и хвърли котва. Намираха се край подветрената страна на малко островче. Торнбърг се зае да вади обяда — късове крехко месо, задушени в зехтин, кашкавал и червени чушки, няколко вида салати и италианско сирене „Рикота“. Разбира се, и опаковка от шест бири „Сапоро“, която и двамата бяха обикнали в Япония.
Седнаха в каютата, вратите останаха широко отворени. Хам си направи огромен сандвич и лакомо го захапа, докато Торнбърг се задоволи с малко салата и няколко глътки бира. Цял живот беше имал проблеми с апетита, а напоследък съвсем престана да се храни.
Подхвърляха си незначителни реплики, обзети от сладостна нега. За това допринасяха и топлите слънчеви лъчи, отразявани от водата. Торнбърг не изглеждаше особено щастлив, но беше спокоен. Нормално за него състояние, помисли Хам. Особено след смъртта на Тифани. Самият той се чувстваше напрегнат, вероятно поради важната задача, която му предстоеше. Мисълта за бащината скръб му предложи въведението, което отчаяно търсеше от известно време насам.
— Гледам, че шариш из Вашингтон и никак не ти се прибира у дома — промърмори, с преднамерена небрежност той и избърса мазните си пръсти в салфетката. — И мисля, че няма да е зле, ако вдигнеш платната…
— Да вдигна платната ли? — учудено го погледна Торнбърг, сякаш синът му предлагаше оттегля в пенсия.
— Защо не? — усмихна се с пресилен ентусиазъм Хам. — Аспен, а дори и Европа… Зарязваш всичко, отърсваш се от паяжината на мрачните мисли и обновяваш душата си…
— Какво да правя в Аспен? — подозрително го изгледа Торнбърг. — Да зяпам как разни красавици преследват инструкторите по ски? Същото важи и за Европа — там човек на всяка крачка се сблъсква с разни японци и германци… Това ми напомня за Оста и кръвното ми се вдига до опасни граници. — На лицето му се появи хладна усмивка: — Други умни предложения?
Хам сведе поглед към огромния къс сирене в чинията си.
Торнбърг изчака точно толкова, колкото беше необходимо, после продължи:
— Освен това аз не искам да заминавам. В мое отсъствие положително ще се объркат куп неща… — очите му не се отделяха от Хам, направи облог сам със себе си за точния миг, в който синът му ще вдигне глава. — Това в пълна сила важи за моите биохимични експерименти… — Вилицата на Хам замръзна върху сиренето. — Снощи някой е проникнал в „Грийн Бранчиз“, представяш ли си? Какво биха могли да търсят в една обикновена клиника?