— Не ставай идиот, Хам! Нищо няма да предаваш! Оригиналите вече са изгорени, а ти ще ми предадеш негативите! С това въпросът ще бъде приключен.
— Чуваш ли се какво говориш, Господи? — извика Хам и стовари юмрук върху масата. — Въпросът не е приключен, уликите няма да бъдат унищожени! Нима не разбираш, че докато клиниката действа, такива улики ще се създават всеки божи ден?!
— Не буйствай, синчето ми — хладно се усмихна Хам. — Това няма да ти е от полза…
— Стига вече с тези глупости! — озъби се Хам. — Пробутвай ги на когото щеш, но не и на мен! — извъртя се на пети и тръгна към електрическата макара. — Време е да се връщаме в пристанището!
— Няма да мръднем оттук, докато не се разберем! — троснато отвърна Торнбърг.
— По този въпрос вече нямаш думата — подхвърли през рамо Хам.
— Ако направиш още една крачка към макарата, ще се наложи да използвам ей това!
Хам рязко се завъртя и присви очи към сянката на рубката за управление, под която беше застанал Торнбърг.
— Какво е това, по дяволите?
— На какво ти прилича? — мрачно се ухили Торнбърг. — Вероятно на харпуна, който държа тук в случай, че се натъкна на някоя акула…
— И ще го използваш срещу мен, така ли?
— Само ако се наложи.
Хам замълча и отправи поглед към назъбения връх на стрелата от дебела стомана, способна да пробие кожата и на най-голямата акула в океана. Цял живот се беше покорявал на Торнбърг, но ако си въобразява, че това ще се случи и сега, бързо ще открие каква изненада го очаква, въздъхна в себе си той.
— Ела тук и сядай на масата. Трябва да поговорим…
— След което ще сключим още една от сделките, на които си свикнал, нали? — поклати глава Хам. — Аз ще си мисля, че получавам това, което искам, докато ти ще получиш възможност да продължиш намисленото… Не, този порочен кръг ще спре. Сега и завинаги!
— Нищо няма да спре — поклати глава Торнбърг. — Нямам намерение да затварям „Грийн Бранчиз“. Единственото, което мога да ти обещая, е, че ще прекратя вноса на нови пациенти и ще освободя тези, които вече са…
Хам бе обзет от сляпа ярост. Дори по време на войната не беше изпитвал чувство с подобна сила.
— Как можеш дори да си го помислиш? — изсъска той. — Какво невероятно нахалство, Господи! Злото не може да се изкорени с половинчати мерки! Нима очакваш, че като ми обещаеш да убиеш шест човека вместо дузина, нещата ще се уредят?
— Защо не? — вдигна вежди Торнбърг. — И това е компромис. Ти си този, който не желае да прави компромиси.
— Няма начин да извърташ повече! — отсече Хам. — Става въпрос за теб, а не за мен. Всичко или нищо!
— Наистина ли?
— Махни шибания харпун!
— Всичко или нищо е неприемливо предложение за мен.
— Имаш право на избор — сви рамене Хам и се насочи към макарата.
— Стой си на мястото! — предупреди го с леден глас Торнбърг.
— Майната ти! — изръмжа Хам и започна да вдига котвата. — Никога вече няма да те нарека „сър“, нито пък ще изпълнявам заповедите ти!
Стрелата го улучи точно между лопатките. Раната не беше смъртоносна, но скоростта на изстрела се оказа фатална. Тялото на Хам политна напред, удари се в парапета и изчезна зад борда.
Захвърлил харпуна, Торнбърг вече тичаше нататък. Приведе се над парапета и втренчи поглед надолу. Гърбът на Хам бавно изплува сред бързо почервеняващата вода забита дълбоко в него, стрелата приличаше на прекършено знаме…
— Всемогъщи Боже! — прошепна Торнбърг, втренчил поглед в косата на сина си, която бавно се полюшваше върху вълните.
В главата му се появиха отдавна забравени стихове от У. Б. Йейтс — любимия му поет на младини:
Улф стоеше сам на дългата ниска ивица земя, заобиколена отвсякъде с безбрежен океан. Над главата му се носеха ниски пухени облаци, подгонени от хладен ветрец.
Не, всъщност не беше сам… Далеч пред себе си виждаше тъмна фигура, очертана ясно на фона на оранжевото небе. Тръгна към нея, но късчето ниска земя под краката му сякаш оживя и започна да се удължава като езика на гигантски звяр. Около него нямаше нищо друго, освен оловното море, оранжевото небе и малкото късче суша. Изпита странното чувство, че това е последната твърда земя в полудялата вселена…
И фигурата…
Забързан към нея, той скоро установи, че това е човек. После видя, че е жена, японка, изключително красива… Стоеше на самия край на сушата и гледаше към морето. Видя профила й и стреснато установи, че страшно прилича на Минако.
Макар да беше сигурен, че стъпва напълно безшумно, жената го усети и извърна глава към него. От фигурата й се излъчваше дълбока скръб, изведнъж му се прииска да заплаче. Едновременно с това стоеше напълно неподвижно. Като камък в средата на пресъхнало езеро, като птица преди полет…