— Аз съм Хана — промълви жената. — Дъщеря на Минако, природена сестра на Шика.
Какво ме кара да изпитвам чувството, че я познавам отдавна? — учуди се Улф.
— Къде съм? — попита той. — Мъртъв ли съм?
— Мозъкът ти е свързан с един биокомпютър, известен като Оракула — отвърна тя и докосна гърдите му. — В тялото ти има отрова, трябва да останеш неподвижен, за да успея да я прогоня оттам.
Улф понечи да зададе нов въпрос, но изведнъж се сети как Белия лък беше лекувал баща му и замълча.
— Ето, готово — обади се след известно време Хана, после изведнъж се вкопчи в него: — Чуваш ли това?
— Какво да чувам? — погледна я озадачено Улф. — Само вятърът се усилва…
— Не, не е вятърът — поклати глава тя и отправи поглед към открития океан: — Това е нещо друго.
Улф проследи посоката на погледа й. После наистина долови някакъв звук, който заглушаваше воя на вятъра. Беше протяжен вой, пропит с дълбоко отчаяние. Душата му се сви.
— Идва — прошепна Хана.
Оловните води на океана се раздвижиха, сякаш от мощно подводно течение, на повърхността се вдигнаха високи пръски.
— Какво е това? — попита Улф и ясно усети бавните удари на сърцето си.
— Нещо, което очаква своето раждане — прошепна Хана.
Страхът в гласа й беше толкова осезаем, сякаш на голото късче земя се беше появил трети човек.
— Слушай ме внимателно, Улф. Дойдох тук по своя воля, подчинявайки се на глупавото желание да напусна света на хората. Чувствах се зле в човешката си обвивка, страдах от замърсената околна среда, която хората създадоха поради липса на далновидност и разум.
Дойдох тук да намеря покой, да потъна в безкрайността, да живея сред чистота. Но открих, че нося мръсотията в душата си и започвам да заразявам тукашната атмосфера с отровния й вирус…
— Хана, аз трябва да зная…
— Не, не! — прекъсна го развълнувано тя. — Нека свърша, докато все още съм във фазата на яснотата. Времето ми изтича. Ние с Оракула представляваме едно цяло, но бързо полудяваме…
В центъра на оловния океан се появи ясно различима дупка, нещо като дълбока падина. Вълни нямаше. Сякаш гигантското създание в дълбините беше толкова огромно, че запълваше целия безбрежен простор.
Тя говореше бързо, но ясно. Всяка дума носеше в себе си дълбока, кристалночиста истина. Улф намери потвърждение на тази истина в душата си и се парализира от ужас. Но продължаваше да слуша. Потъваше все по-дълбоко в обясненията на Хана. Разбра какво се е случило с него, ясно си представи и това, което предстои да се случи. Тя олицетворяваше бъдещето. Едно бъдеще, което беше пожелала да напусне с егоистична готовност.
— Виждаш контурите на нещата, те стават все по-ясни, нали? — попита накрая тя. — Това е бъдещето и ти трябва да знаеш как да се справиш с него…
После от устата й се откъсна силен вик. Вятърът го понесе надалеч, заедно с тялото й, след което гигантското създание започна да се измъква от морските дълбини.
Колко широк е бил изборът му? Между колко начина на поява е бил в състояние да избира? Но то имаше нужда от помощ, то искаше да опознае непознаваемото… И за тази цел беше избрало Улф — медиум и психохирург едновременно…
Но Хана беше успяла да проумее това, което за оракула беше пълна мъгла — че полудява от собствената си схема, от първичната матрица, заложена в неговата конструкция. Това познание беше донесло безкрайната мъка и ирония на света, който беше избрала за свое убежище. Беше разбрала, че изход няма — поне за нея… Но Оракула не може да разчита на някакъв екзистенциален катарзис. Той не можеше да осъзнае смисъла на своето търсене.
Опасността се крие в живота, а не в смъртта.
Улф разбра какво означава това. В последния миг на ясно съзнание Хана беше успяла да му го обясни.
Надигащото се от дълбините чудовище имаше много глави. Красиви и тайнствени, те заплуваха към него с желанието веднага да го опознаят. Бяха толкова много, че не би успял да ги преброи дори и след година престой в тази полудяла вселена. Красиви и тайнствени, главите запълниха целия му свят.