— Прочетох писмата на Аманда и изведнъж разбрах, че не притежавам никакви ценности — наруши хода на мислите му Стийви. — Бракът ми е една измама, лишена от обич и искреност. Не е нищо повече от удобен съюз, макар да съм убедена, че в началото не беше така… Чувствам се все по-отчуждена от своите пациенти, а контактите ми в обществото са толкова кухи и фалшиви, че направо ми се доплаква…
Улф пробуди единственото истинско чувство в душата ми, ако не се брои мъката ми след смъртта на Аманда… Но аз го предадох и вече не мога да разчитам на взаимност.
В крайна сметка не само ти си олицетворение на злото, Торнбърг… То се крие дълбоко в душата ни и чака удобния момент, за да щракне зъбите на зловещия си капан и да ни удави завинаги в мрачните дълбини на човешката мерзост. Както виждаш, обвинявам теб, но обвинявам и себе си…
Ръката й с револвера се протегна напред и Торнбърг изведнъж разбра, че преценката му за тази жена е била погрешна. Тя всеки момент щеше да натисне спусъка. Твърде късно си даде сметка защо пожела да говори — просто е искала да изгради онази психологическа черупка, която ще я предпази от угризенията, идващи след всяко хладнокръвно убийство.
— Притежавам писмата, но те няма да издържат пред съда — продължи Стийви. — Нямам пряко доказателство, че ти си заповядал убийството на сестра ми, но това не ми пречи да бъда убедена във вината ти. Затова няма да те изпусна. Нямам избор, а и нямам какво да губя!
Миг преди да натисне спусъка, дясната ръка на Торнбърг се стрелна към нощната масичка, грабна тежката кристална чаша и я запрати към Стийви. Улучи я в рамото едновременно с оглушителния трясък на изстрела.
Тялото на Торнбърг отскочи назад и се стовари напреко на леглото, куршумът потъна в гърдите му, малко под сърцето.
Стийви изкрещя от ужас, очите й не можеха да се откъснат от фонтана алена кръв, който бликна от раната и започна да попива в чаршафите. Очите на Торнбърг бяха огромни и оцъклени, но тя не посмя да надникне в тях.
Тялото й се разтърси от конвулсии, видът на кръвта я вцепеняваше от ужас. Изминаха няколко дълги секунди, преди да се овладее до степен, която й позволяваше да се измъкне от стаята, а след това и от вилата…
Хукна през горичката край игрището за голф. Измина по-голямата част от разстоянието до взетата под наем кола, преди да си даде сметка, че ръката й все още стиска оръжието. Захвърли го с погнуса в храсталаците и побърза да се настани зад волана.
Съзнанието й беше в шок, налагаше се да стиска волана с цялата сила на ръцете си. Все пак се контролираше достатъчна, за да спазва ограниченията на скоростта и пътните знаци. Спря край първата телефонна кабина, изрови някакви монети от чантичката си и позвъни в полицията. Задъхано съобщи за трупа в малката вила, без да споменава нито името на Торнбърг, нито своето. Гласът насреща я засипа с въпроси, но тя побърза да остави слушалката.
На крачка от кабината тялото й омекна. Свлече се на колене и започна да повръща. След няколко минути се надигна и с олюляване се насочи към колата. Чувстваше се замаяна и безкрайно слаба. Седна зад волана и отправи поглед към черното небе… Тишината се нарушаваше единствено от пропукването на изстиващия двигател.
Умът й постепенно започна да се освобождава от шока. В главата й се появи първата логична мисъл, последвана от втора, после трета… Едно е да замислиш убийство, да бъдеш убедена, че това убийство е израз на висша справедливост… Но съвсем друго е да го извършиш в действителност. Убийството си е убийство и Стийви започна да си дава сметка, че последици винаги ще има…
Двадесета глава
Токио
Нощ в метрополията
Модерно Токио действително е метрополия на неясна меланхолия, възможна единствено в общество, което се е съградило от руините на дълбок нихилизъм и унижение от претърпяното на бойното поле поражение. Фактът, че това общество бърза да възприеме празните символи на някоя търговска марка или празната глава на нашумяла поп звезда, прибавяше допълнителна доза горчилка към стилизираната болка на ултрамодерната фасада.
Улф бродеше из нощно Токио със стръвта на хищника, от който произлизаше името му. Беше дълбоко впечатлен от отчуждението, лъхащо от тази фасада, едновременно с това архитектурата откровено му харесваше. Тя не позволяваше интерпретации и украса, не предлагаше възможности за компромис. Беше твърда и неподатлива като самурайска броня.