Намираше се на светлинни години от лудата и извратена вселена на Оракула. На покойния Оракул. Едва след унищожението му Улф си позволи да си представи Хана свободна…
Никога не беше изпитвал такова удоволствие от движението си в сенките, далеч от блестящите неонови реклами на Гинза, които хвърляха перлено сияние дори из отдалечените улички.
Душата му се изпълваше с меланхолия и тъга, предизвикани от отминалия разцвет на красотата, от изплъзващите се в далечината щастливи мечти на младостта.
Отново си спомни за Хана, тъжна и самотна сред ада на съвременния живот. Ад, който отчасти сама си беше изградила… Беше сигурен, че тя би разбрала чувствата му в тази тъмна токийска нощ.
Светлината очерта силуета на Шика.
От мястото си в сянката той ясно видя как жената джудже отвори вратата на „Забранените мечти“ и я пропусна да влезе. Вратата се затръшна, тъмната уличка изведнъж просветля от приближаващи се автомобилни фарове. Колата отмина и мракът отново встъпи в правата си. Бледото сияние на Гинза придаваше нещо неземно на тясната уличка. Минувачи липсваха, макар че Улф ясно чуваше мъжки глас, който ту викаше, ту шепнеше, ту избухваше в пресилен смях… Това бяха звуците от неразбираемо телевизионно шоу, долитащи през някой от близките прозорци.
Нещата се стекоха така, че сега се задвижи последният им, единствен план… Беше толкова опасен, че човек би прибегнал до него само по силата на отчаянието.
Улф засече времето и започна да брои минутите от влизането на Шика. Те се точеха бавно, сякаш залепнали по тъмните фасади на околните сгради.
Лицето на Шика беше първото, което видя след тежкото си пробуждане. Имаше чувството, че е спал с години, може би затова страшно много й се зарадва. За пръв път в живота си беше щастлив, че вижда нечие лице… Обичаше безумно тази жена! И въпреки това я изпрати на опасна мисия. На мисия, от която може би никога няма да се върне…
Времето.
Циферблатът на часовника му хвърляше жълтеникаво сияние в мрака. Вълче око. Той отново огледа уличката, изчака отминаването на поредната кола. Фаровете й осветиха призрачните фасади наоколо, а Улф изпита чувството, че гледа декор от стар филм на ужасите.
Плъзна се предпазливо напред, избягвайки светлината. Прекоси платото към тротоара на „Забранените мечти“ и бързо свърна зад ъгъла. После, в съответствие с репетицията, осъществена часове по-рано в присъствието на Шика, той измина една пряка и зави надясно. Главата му висеше на гърдите, раменете му бяха прегърбени. Крачеше бързо и с разперени лакти, като японец. Беше прекалено едър, за да го вземат за местен, едновременно с това едва ли някой би го сбъркал с турист…
Скоро стигна до задната стена, която Достопочтената майка разруши в опита си да го ликвидира. Хвърли поглед към бодливата тел над руините и благоразумно продължи пътя си.
Озова се на една от хилядите тесни токийски улички, която беше толкова забутана, че дори нямаше име. Много от жителите на града, макар и родени тук, имаха нужда от упътване. Нерядко полицията беше принудена да връща у дома им хора, живеещи именно на такива безименни улички. Спря до сляпата стена, която беше част от втората сграда на „Забранените мечти“. Огледа се, забеляза тясната пътечка между стената и съседната къща, без колебание пое по нея.
Разви бинтовете от дълбоките рани на лявата си ръка. Концентрира черния сноп на „макура но хирума“ върху тях, макар вече да бяха почти зараснали. Раздвижи мускулите, болка нямаше. Пръстите му бяха леко сковани, но след няколко енергични свивания и разпускания това чувство изчезна. Реши да не рискува и нахлузи кожена ръкавица върху червените белези. Тя беше достатъчно еластична да не пречи на движенията му, едновременно с това и достатъчно дебела, за да пази раните.
Концентрира се и вдигна ръце към първия бетонен перваз, за който му беше разказала Шика.
В тази сграда се намираха покоите на Достопочтената майка. Два дълги коридора я свързваха с първата, в която се помещаваше самият клуб. Между коридорите се простираше изящната градина, в която го беше разпитвала господарката на „Забранените мечти“. За разлика от предната фасада на клуба, тук сляпата стена беше покрита с нещо като груба мозайка, която се извисяваше на около метър над главата му.
Улф се покатери по нея без особени трудности, протегна ръка и потърси следващия перваз. Такъв обаче нямаше.
Внимателно се изви назад, измъкна навито на кълбо найлоново въже, в края на което имаше лека, но изключително здрава кука от титанова стоманена сплав. На втория опит куката се закачи за стрехата на покрива, надвиснала навътре.