Опъна няколко пъти за всеки случай, после пъргаво се покатери нагоре.
Приклекна на покрива и предпазливо се огледа. Без да иска, си спомни за един друг покрив — в Ню Йорк, на хиляди мили оттук. Спомни си проливния дъжд, докосването до неизвестното, огромната ярост в душата си, безнадеждната битка с убиеца на Аманда, смразяващия полет през остъклената капандура…
Затвори очи, усети леко замайване. Какво става с мен? Хана му беше разяснила част от нещата, но дори тя не знаеше всичко. В крайна сметка той беше оцелял в биомозъка на Оракула… Но колко време беше прекарал там? Южи твърдеше, че не е било повече от няколко минути, но той имаше чувството, че са били часове — като насън…
Какво всъщност му се случи, докато беше свързан с Оракула? Това беше загадка. Дали се беше осъществило прехвърлянето на някакви данни, дали част от биомозъка на машината се беше загнездила в него?
Вземи се в ръце, заповяда си Улф, усетил потръпването на тялото си. Концентрирай се върху конкретните неща, в противен случай едва ли ще доживееш, за да научиш отговора на всички въпроси, които те вълнуват…
Над главата му се издигаха острите шинтоистки кули на Токио, върховете им бяха окичени с имената на известни фирми, създали икономическото чудо на следвоенна Япония. Под него се простираше миниатюрна, но изящна градина, успяла да пресъздаде в умален вид прекрасната хармония на природата.
А някъде по средата се намираше жената, която ще бъде император на света.
— Направо съм смаяна, че толкова много ми липсваше — промърмори Достопочтената майка и почеса с дълъг нокът голите му гърди. — Хубаво е да си у дома, нали?
— Ще ми липсват хамбургерите на Вашингтон — въздъхна Йошида. — Там свикнах да ям месо. И разбрах, че никой не може да прави хамбургери като черните…
Намираха се в една от стаите на приземния етаж на вътрешната сграда, от прозореца се виждаше градината. Светлините от останалите помещения хвърляха причудливи отблясъци към периферията й, докато центърът тънеше в тайнствен полумрак. Достопочтената майка беше отхвърлила идеята за осветление в самата градина, изтъквайки, че то би нарушило „ки“ — вътрешната хармония, създадена от естествените елементи на градината — скали и мъхове, дървета и ситни камъчета.
— А бащата и синът Конрад?
— Подобно на планети в клещите на ентропия, никой от тях няма да оцелее, при сблъсък с нас — усмихна се Йошида.
— Великолепно! — плесна с ръце Достопочтената майка, наведе се и целуна Йошида по врата. Оголи зъби и ги заби в плътта му, остана в това положение, докато усети вкуса на кръвта.
— Нараних те — прошепна тя.
— Не усетих нищо — отвърна той, взе главата й в ръце и целуна окървавените устни.
В действията им се долавяха ритуални елементи, неразделна част от техните отношения. Те наподобяваха отношенията между майка и син, между гуру и послушник, между архиепископ и монах… Въпросите и отговорите се диктуваха не само от отделния индивид, но и от широкия контекст на ролята, която всеки от тях играеше.
— Но усещаш това…
— Да — прошепна през полуотворени устни той, без да потрепне нито една черта на лицето му.
Достопочтената майка чуваше тихото свистене на дъха между устните му, докосна с длан средата на гърдите му и усети влагата, която се беше появила там благодарение на нея.
— Ако нараня някой друг по този начин, той сигурно вече ще е на колене…
Лекото потрепване на ноздрите му беше единственият признак за болката, която изпитваше.
— Включително и Нишитцу…
— Да — отвърна Достопочтената майка и любопитно наблюдаваше как контролира дишането си. — Издръжливостта не е сред силните му черти. — Издължените й пръсти погалиха гладките мускули на ръцете му. — Като говорим за него, се сетих, че го бях повикала… Още преди десет минути трябваше да е тук.
— Може би се е забавил покрай някое от малките момчета в клуба — подхвърли Йошида.
Достопочтената майка се изкиска като възбудена ученичка.
— Ти също не би имал нищо против един час в негова компания, нали?
— Искам окото му.
Достопочтената майка се заливаше в смях.
— Наистина ли мислиш, че ще придобиеш силата му, ако го изядеш?
— Нали ти си ме учила на това?
— Много ми се иска да видя как го обработваш — притвори очи тя. — И може би трябва да ти го позволя…
Йошида внимателно я погледна:
— Но Нишитцу координира международната дейност на „Тошин Куро Косай“. Не можеш да се лишиш от услугите му.
— На никого не трябва да се разчита толкова много — отвърна Достопочтената майка. — Това те отдалечава от непосредствените задачи, а едновременно с това създава у другия фалшиво чувство за неограничена мощ. Май отношенията ми с Нишитцу се намират точно в този етап…