Владетелите на „Тошин Куро Косай“ преднамерено и напълно съзнателно се бяха поставили извън законите, изграждани в продължение на над две хилядолетия от човешкото общество. Нима това не ги превръщаше в опасни луди?
Замря на място и рязко се завъртя. Ехото от чуждата „макура но хирума“ се беше раздвижило. Улф започна да го следва, връщайки се в посоката, от която току-що беше дошъл, прикривайки се в тъмни ъгли и празни помещения.
В крайна сметка стигна стаята, в която се спотайваше врагът. Сложи ръка на плъзгащата се врата и застина в кратък миг на колебание. Възможно ли е да го чака капан? Не, тези тук не са в състояние да уловят излъчването му, следователно не могат да засекат позициите му. Врагът беше зад тази врата, шансовете да усети присъствието му бяха нула.
Дръпна внимателно, вратата безшумно се плъзна няколко милиметра встрани. В стаята светеше малка нощна лампа. От сянката върху рогозките стигна до заключението, че осветителното тяло се намира в левия ъгъл. Дръпна още няколко милиметра и установи, че това е едно от малкото вътрешни помещения На сградата, които имаха само един изход. Това означаваше, че трябва да връхлети вътре като ураган, за да използва в пълна степен елемента на изненадата.
Приклекна на прага. Дишането му беше дълбоко и равно, кръвта кипеше във вените му, черната сила на „макура но хирума“, стократно увеличена след пътешествието в затворената вселена на Оракула, се надигаше като тъмен облак и заплашваше да погълне всичко наоколо. Броеше секундите и чакаше най-удобния миг за атака.
Кракът му отблъсна плъзгащата се врата, тялото му се стрелна напред. Претърколи се по татамито и зае бойна позиция, готов да смаже онзи, който дебнеше в полутъмната стаичка.
Но помещението беше празно. В средата се издигаше стойка със старо бронзово огледало. Улф пристъпи към него и видя лицето си, отразено в полирания метал. Излъчването на врага продължаваше да докосва сетивата му.
Проекция, въздъхна в себе си той. Този мръсник умее да проектира своето излъчване! Но как?
Усети нещо необичайно и рязко вдигна глава. Видя само сянка, в следващия миг-два крака се стегнаха около врата му. Мръсникът се беше скрил на тавана!
В същия момент в главата му изщрака спусъкът на познанието и той разбра на кого принадлежи излъчването. На сянката, с която се беше борил на покрива на Аманда, на човека, който беше убил Аманда, а него почти успя да превърне в труп! Господи! Значи това не са били нито Камивара, нито Сума!
Не знаеше нищо за този човек, дори името му. В цялата ситуация имаше нещо страхотно в своята примитивност нещо, което изобщо не се връзваше с цивилизования живот в края на двадесети век…
Кракът на Джейсън Йошида го улучи зад ухото — удар, който майсторите на бойните изкуства наричат „юка“. Лявата част на тялото му моментално се парализира, краката му омекнаха.
Би се свлякъл на пода, но краката на Йошида продължаваха да го стискат в смъртоносната си хватка. Бяха като примка около шията му, стягаха я с огромна сила, прекъсвайки притока на кръв и кислород към мозъка му. Процесът на задушаване протичаше бързо и ефикасно.
В помътеното му съзнание проблесна горчивата мисъл, че, разчитайки на новите си способности, той беше занемарил основните уроци на полицейската си подготовка. Би трябвало да провери тавана в мига, в който установи, че стаята е празна! Защото „макура но хирума“ все пак не означаваше всичко, а той самият все още не се е превърнал в Бог! Един урок, който многократно беше прилагал в практиката и отлично познаваше… Но каква полза от това, след като само няколко секунди го деляха от Вечността?
Йошида увеличи натиска и започна да го изтегля нагоре. Улф изпъшка, краката му безпомощно се отделиха от рогозките, тялото му се залюля като парцалена кукла. Пред очите му се появиха разноцветни кръгове, съзнанието му се замъгли. Клепачите му конвулсивно потрепваха, устата му зейна. Искаше да вдигне ръце към шията си и да отключи смъртоносната хватка на врага, но те не се подчиняваха на командите на мозъка и сякаш окаменяха. В главата му се разнесе остро бръмчене — като хиляди мухи, налетели на прясно месо. Разбра, че умира. Видя собственото си лице — бяло като вар от липсата на кръвообращение, с бързо втвърдяващи се черти. Беше се нагледал на такива лица по нюйоркските улици. Всички те носеха маската на смъртта…