Шика мълчаливо гледаше как се насочва към вратата. Не я попита за Минако, не я потърси… Това беше нейното наследство.
Поклати глава и се върна в градината при Улф.
— Сега какво ще правим? Привържениците на „Тошин Куро Косай“ са разпръснати из целия свят… Но организацията функционираше по такъв начин, че лишена от вожд, бързо ще започне да се разпада…
— Пред нас има две възможности — вдигна глава той. — Или да преследваме тези хора като бесни кучета до края на дните си, или просто да ги оставим на произвола на съдбата.
И двамата си даваха сметка, че за момента тази дилема е неразрешима, а покрай нея ще възникнат още хиляди проблеми. И двамата знаеха, че още не са готови да ги посрещнат…
Продължиха разходката си, хванати за ръце. По клоните на дърветата пърхаха пойни птички, мелодичните им трели кънтяха в сгъстяващия се мрак. Спряха пред една каменна скамейка без облегалка, която беше точно толкова неудобна, колкото изглеждаше. Въпреки това се отпуснаха на нея и потънаха в мълчаливо съзерцание на бавно спускащата се нощ.
— Имаме се взаимно, Улф — едва чуто промълви тя.
— Да — кимна той, но нещо неизказано остана да виси във въздуха.
За колко време? Това беше въпросът, който се прокрадваше в думите на Шика. Ужасната съдба на Достопочтената майка и Минако висеше като тежък облак над главите им. Защото си даваха ясна сметка, че след време тя ще бъде и тяхна съдба. Нима няма спасение от злокачествените странични ефекти на „макура но хирума“? Нима са обречени на бавна лудост?
Улф разтърка слепоочието си, очаквайки появата на онзи странен глас. Вече знаеше на кого принадлежи той: на Хана. По някакъв тайнствен начин тя беше успяла да открие път за бягство от своя затвор, от желязната хватка на Оракула. Може би ще посочи подобен път и за тях… Не, това е невъзможно, поклати глава Улф. В крайна сметка тя не успя да спаси дори себе си…
— Трябва да има някакъв изход, Улф.
— Може би — отвърна той. — Но и двамата видяхме, че бъдещето не ни предлага нищо…
— Но след това сключихме договор, нали? Обещахме си никога повече да не използваме тази дарба. Хората не са създадени, за да виждат бъдещето.
— Изкушението да нарушим договора ще бъде много силно — въздъхна той. — Мислиш ли, че ще можем да му устоим?
— Да — твърдо отвърна тя.
— Разбира се, че ще устоим! — усмихна се той и стисна ръката й.
Усети как структурата на досегашния му живот се разпада като изсъхнала черупка, разбра колко погрешни са човешките възприятия за Вселената. Понятието за време не е нищо повече от една плоска и линейна форма на мислене, несръчен опит за търсене на логика в безкрайния хаос на Вселената, за разбиране на нещо, което в дълбоката си същност е лишено от логика и понятност.
А После разбра, че всичко казано от Хана отговаря на истината. Понятие като „отделен момент“ изобщо не съществува. Всеки „миг от времето“ съдържа в себе си безброй различни слоеве. А те, от своя страна, предлагат милиарди решения, възможности за промяна, различни посоки във Времето и Пространството. На практика всичко това представляваше разклонения, а концепцията за ясно очертана пътека е само илюзия. В светлината на всичко това те може би наистина имаха шанс да намерят изход…
— За какво мислиш? — погледна го любопитно Шика.
— За своя дълг.
— По това приличаш на японците — усмихна се тя.
Потънаха в дълбоко мълчание, запленени от прекрасната птича песен. Мракът се сгъстяваше. От време на време пред очите им проблясваше светулка, това правеше тъмнината още по-осезаема.
Улф вдигна глава към обсипаното със звезди небе.
— Независимо от пътя, по който ще поемем, аз трябва да приключа с един последен въпрос… — промълви той. — Една загадка, която чака своето решение…
— Зная — прошепна тя. — И искам да бъда с теб.
— Сигурна ли си?
Тя бавно кимна, а той усети тръпката, която разтърси снагата й.
— Разправих се със собствената си майка! — промълви тя. — Нима нещо друго може да ме уплаши?
Той я притисна до себе си. Останаха така още дълго, заобиколени от тишината на нощта.
Дъждът мобилизира гръмотевичната си армия, тя с грохот напусна морските простори и връхлетя над града. Плътни водни струи заляха покривите и самотните стълбове на уличното осветление, върховете на дърветата отчаяно се заогъваха под напора на могъщата стихия.