Гъста, фосфоресцираща мъгла легна ниско над земята.
Именно горчиво-сладкият аромат на тази мъгла събуди Улф. Миризмата на прясно изкопан гроб го удари в ноздрите и той разбра, че работата му в Япония все още не е приключена.
Къщата тънеше в сънена тишина, но миризмата на мъгла носеше и едно особено чувство, странно и неясно… Сякаш конструкцията от тухли и бетон беше престанала да бъде дом, сякаш някой напускаше завинаги мястото, където е бил роден… За пръв път научи за съществуването на подобно усещане от Белия лък. Преди много, много години… То било свойствено за душите на мъртвите в късия отрязък от време, преди да поемат по вечната Пътека на Смъртта. Или за живите, които скоро ще умрат…
Навлече дрехите си тихо и бързо, после напусна къщата. Преди това се завъртя в антрето и откри ключовете на една от колите, паркирани отвън.
Макар да изпитваше известни затруднения от лявото движение и невъзможността да разчита уличните знаци, той все пак успя да стигне до сърцето на Токио, блестящо и внушително със своите огромни реклами.
Насочваше го „макура но хирума“. Тя го беше изтръгнала от лапите на съня, тя го беше предупредила за опасността…
Асфалтовата настилка, измита до блясък от пороя, отразяваше разноцветните неонови отблясъци. Къде се крие опасността? От какъв характер е тя? Все още не беше в състояние да определи това, но тя беше в устата му — горчива като отрова…
Някакъв пънк на мощно „Кавазаки“ му пресече пътя, даде газ и мина на червено, от ауспуха излетяха ослепителни искри. Улф си спомни за Сума на блестящо червената „Хонда“, за мъртвешката усмивка на злобното му личице…
Вдигна глава към огромното рекламно пано на отсрещния небостъргач.
ШИАН КОГАКУ: НИЕ СМЕ ВИНАГИ С ВАС.
Дори поройният дъжд беше безсилен пред кървавочервените букви. Настъпи газта и продължи пътя си по широките булеварди на Токио, сред бурята и мрака на нощта…
Каква е опасността?
Опасността е в живота, а не в смъртта.
Паркира колата в близост до рибния пазар Тцуки и слезе.
Върху мокрия бетон лежаха хиляди различни риби, странно фосфоресциращи в полумрака. От тях се издигаше топла пара. За момент миризмата на прясна риба прогони вонята на отворения гроб, но после всичко се върна на мястото си.
Пазарното оживление остана зад гърба му. Виковете и закачките на продавачите се стопиха заедно с аромата на топли закуски, някакъв пияница кротко уринираше край брега. Това беше истинският живот…
А в мрака дебнеше смъртта. Улф ясно я усети, очите му неволно се сведоха към мъглата, увиваща се около глезените му като живо същество. Някакъв непознат звяр — нисък и коварен, протягаше пипалата на психиката си към него. Дали не беше човек? Тъпанчетата му изтръпнаха от ехото на груба и неовладяна „макура но хирума“, тътенът й приличаше на мощно динамо, скрито дълбоко в земните недра.
Най-сетне се озова срещу лишеното от прозорци складово помещение, някогашен дом на покойния Оракул. Самотната крушка над входа просъскваше от ударите на случайни дъждовни капки, желязната й козирка жалостиво проскърцваше под напора на вятъра, връхлитащ откъм река Сумида. Разлюляният конус бледа светлина пробягваше по желязната врата отдолу. Върху нея нямаше табелка, нямаше име.
Но Улф знаеше закъде води тя.
Вратата не беше заключена. Когато пристъпи към нея, той видя как вятърът лудо я блъска, а пантите й жалостиво проскърцват.
Задържа я с ръка и прекрачи прага. Какво друго би могъл да стори? Подчинявайки се на своята „макура но хирума“, той беше стигнал до този склад и знаеше, че трябва да влезе вътре.
Опасността е в живота, а не в смъртта.
Предупреждението на Оракула.
Във въздуха се усещаше миризмата на запуснатост. По гърба му пробягаха тръпки, неволно се запита дали среднощното видение не предричаше собствената му смърт.
Изправи се в основата на асансьорната шахта и вдигна глава. Каквото и да го очакваше в този склад, то се намираше в лабораторията с останките на Оракула.
Качи се в кабината и натисна бутона. Свистенето на асансьора приличаше на леден вихър сред борова гора — тъжен, пропит с меланхолия звук. Стигнал до най-горния етаж, Улф предпазливо напусна кабината и стъпи на старото, прогнило и скърцащо дюшеме. Помещението с Оракула беше вляво, в дъното на коридора. Той се насочи натам.
Тъмнината стана някак обтекаема и прозрачна, едновременно с това натежала от мътилка с неизвестен произход. Сега вече разбра защо прозрението го беше довело тук: някой правеше опити да съживи Оракула! Спря се във входното антре и проектира снопа на „макура но хирума“ пред себе си.