Но умората го връхлиташе със смайваща бързина, изведнъж започна да му се струва, че смъртта не е чак толкова страшна. Пред очите му се спусна червена пелена, силите го напуснаха.
Организмът му отлично знаеше какво става, усещаше приближаването на неизбежната смърт. Събра в себе си последните остатъци на адреналин и се сгърчи в мощен тласък. Но напразно. Хватката на Камивара беше желязна, към силата на ръцете прибавяше и тежестта на стегнатото си тяло. Мускулите му се издуха като въжета и пръстите му започнаха да се стягат около шийните прешлени на Улф.
— Не е честно! — пиянски проплака Хирото. Сакото му беше захвърлено върху навит на руло футон, яката на измачканата му риза беше разкопчана, вратовръзката стърчеше на една страна. — Работя в пълна анонимност, докато Южи се радва на славата! Той притежава компанията, разполага с много пари, а аз? Мизерна заплата и част от Шиан Когаку, която само мога да разглеждам, защото е приписана на името на жена ми! — Сграбчи бутилката уиски „Сънтъри“ и изля остатъка от съдържанието й в чашата си. — Аз съм призрак, аз съм сянка, за която никой нищо не знае…
Евън слушаше пиянските оплаквания с подчертан интерес. Отиде да причака Хирото в болницата, където се лекуваше жена му. Седеше в ярко осветената чакалня с приведени рамене, на лицето й се беше изписала мъка. Хирото, най-сетне измъкнал се от болничното легло на жена си, веднага я забеляза, сърцето му потръпна от жал, когато видя как безутешно плаче…
Влязоха в близкия ресторант, държаха се почтително един с друг, без флиртуващи погледи, разделени от масата. Хирото не беше труден за дешифриране, особено след помощта, която й оказа Вакаре. Благодарение на този мъж Евън видя какви възможности се откриват пред нея, инстинктивно почувства, че „Тошин Куро Косай“ търси нов начин за достъп до Оракула, без помощта на Минако… Това не означаваше, че не й вярват — напротив, всички бяха убедени в нейната преданост. Но тук ставаше въпрос за сина й, а отношенията между майка и син понякога са по-силни дори от „гири“… Без никакви инструкции Евън си знаеше, че трябва да се търси нов път към Оракула, просто защото така диктуваше разумът. А Вакаре беше споделил с любимата си проститутка Мита, че именно Хирото — мрачният и завистлив девер на Южи, може да предложи този път…
Това не означаваше, че Хирото беше лесно упражнение. От опит Евън знаеше, че саможивите и завистливи хора често се оказват изключително умни, а мрачните им страсти ги превръщат в подозрителни параноици, които се съмняват във всеки и всичко. Също от опит знаеше колко трудно могат да се приспят веднъж възникналите им подозрения… Затова сега беше твърдо решена да не дава никакви поводи за подозрения на Хирото.
— Искам да се извиня за сцената, която направих в болницата, Хирото-сан — промълви в тази връзка тя… — Беше непростимо от моя страна.
— Не, аз трябва да ви се извиня за нахалството — тръсна глава Хирото.
— Но защо? Беше ми толкова приятно, когато седнахте до мен! — очите на Евън бяха скромно сведени към масата, събеседникът й трябваше да бъде сигурен, че в думите й няма нищо непочтено. — Просто не бях в състояние да удържа сълзите си… Мъжът ми страда от остра бъбречна недостатъчност… Необяснимо за млад човек като него, казват докторите. А бяхме толкова щастливи, Хирото-сан! Като онези безупречни семейства, които показват по телевизията… Толкова влюбени един в друг, с цял един живот пред нас… — Самотна сълзичка потрепваше в ъгълчето на окото й. — А сега той лежи в болницата, включен, към машина за диализа… С всеки изминат ден виждам как животът го напуска. Какво ще стане с нас? — сведе рамене и тялото й се разтърси от беззвучни ридания.
Хирото се втренчи в нея, опитвайки се да преодолее пиянското вцепенение. Изправи гръб, направи неуспешен опит да намести вратовръзката си и й отправи официален поклон:
— Аз съм в абсолютно същото положение.
— Наистина ли? — вдигна глава Евън. — Това е ужасно!
Сърцето му пропусна един такт, като видя красивото й лице, мокро от сълзи. Такова беше то и в болничната чакалня.
— Съпругата ми страда от неизвестна болест и едва ли някога ще бъде излекувана — поясни той и изведнъж млъкна. Никога не беше обсъждал състоянието на жена си с външни хора, но сега знаеше, че не може да се спре. Жената насреща му вървеше по същия мрачен път като него, можеше да го разбере… — На практика тази болест ме лиши от съпруга. Все още не е мъртва, имам предвид клиничното й състояние, но през цялото време плаче или изпада в истерични кризи… Къде остана красивата жена, за която се ожених? Унищожи я мрачна, непозната сила… Господи, животът може да бъде толкова ужасен!…